Любимо стихотворение

[Darksorrow]

Или част от такова. Моля, не праскайте разливки с размерите на Евгени Онегин, понеже никой няма да ги чете.


Ще започна аз, с може би най-любимия си поет - Калин Донков:


Последен



Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
По е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

[THE_PARASITE]

Моето любимо стохотворение в В МЕХАНАТА на Христо Ботев

[Berserker]

Крематори темата или не е за тука или трябва да се преименува!!!

[Crematory]

Ми не е за тука.
Преместих я в Хоби.
И с риск да разгневя кандидат-студентите от тая година - ето моето любимо

Атанас Далчев

ДЯВОЛСКО



Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.


И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.


А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.


И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.


О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?


Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.


1927 г.

[Lilith]

Трудно е да каажа кое ми е любимото... Съгласна съм с написаното по горе "Дяволско" Ето и още едно хубаво стихотворение, любовно, на Веселин Ханчев:

Любов

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път осатвам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна,
уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана рръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори, че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш "Остани".

[Паган]

Слънце весело пече,
някой пак ще ме ...

[Raya_Alexandra]

Слънце весело пече,
някой пак ще ме ...

Това лично творчество ли е? Като издадеш книга пу първа да получа автограф с посвещение!

[Elektra]

Вълшебница


Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! - пленена,

душата ми е в тихи две очи,

Душата ми те моли и заклина:

тя моли; - аз те гледам; - век измина...

Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,

но твоята душа се не обажда,

душата ти, дете и божество...

Мълчание в очите ти царува:

душата ти се може би срамува

за своето вълшебно тържество.

П.Яворов







Плакала е горчиво нощта...


Плакала е горчиво нощта,

плакала е мълком сирота,

че за нея белий ден нехае,

че не иска той дори да знае

туй що мъчи нейното сърце

и каква й скръб тъми лице!...



И когато сипна пак зората -

от сълзите на нощта земята

бе покрита с бисерна роса;

и во всяка капчица-сълза

се огледва белий ден сияен -

и усмихнат мина пак нехаен.


П.Славейков

[Паган]

За жалост не е мое.Това е от новия стил в изкуството "клозетна поезия",
при който при всеки напън излиза по нещо.Понякога по-лесно, понякога
по-трудно.

П.П.У-лицата, Ули-цата, Улица-та рулез!

[Циндил-Пиндил]

Нямам любимо, щото съм чел малко
Харесвам поезията на Вапцаров и Ботев.

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

Написано е от Никола Вапцаров на 23 юли, 1942 г., часове преди да бъде изпълнена смъртната му присъда.

[MZ4]

Все туй копнение в духът

все туй скиталчество из път

на който не съзирам края.



И поглед вечно устремен

напред, към утрешния ден

без там пристанище да зная...

Яворов

[Мила]

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.

Христо Фотев


всичко на Емили Дикинсън, но най-много:

Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда -
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.

И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата -
какво тя точно значи, -

както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа -
болно и определено.

[Raya_Alexandra]

Нямам любимо стихотворение, но много харесвам "Две души" на Яворов

Пейо Яворов - Две души

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна,
и в каменът аз чуя две сърца ...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.

[Mo'Nique]

джон дън - за кого бие камбаната

[Berserker]

СЕВЕРНИЯ СПАРТАК

От нишките на свойте мъки тежки
изтъках твърдата си броня аз.
А моят меч е сноп души човешки,
калени в пламъка на сетни грешки
и в мъдростта на свойта първа власт.

По стръмните пътеки на борбата
вървя обгърнат с пламъци и гръм;
пламти под моите нозе земята
и в устрема на свойта ярост свята -
стихийно величав и властен съм.

Аз - жалкий роб на кървави арени -
издигам своя меч несъкрушим
и братята ми идат разярени,
и бурята разраства се край мене,
за да се втурне в дверите на Рим.

Напразно ме посрещат легиони!
Всуе преграждате вий моя път!
Върху купчинката на златни брони
ще хвърля аз железни милиони
и огъня на мойта робска гръд.

И с вихрите на тия снежни степи,
ще ви разпръсна властен и сърдит,
ще ви разпръсна немощни и слепи,
защото мечът ми е мълнии свирепи,
защото слънцето е моя щит!

ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ



В утрото на светла ера, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел.

Кон изправя се, изцвили и, отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
В миг уплашен спира коня, но наново той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен.

И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като вихър отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прах на облачета сиви
и премрежва с бронзов блясък огнения хоризонт.

Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и вълни от кървав пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се буря безпощадна, зазвънтя стомана хладна -
кратка схватка, и наново ескадроните летят...

Ах, летете ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.
Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.

Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда
на световната неправда, на сподавения стон
и човекът да намери зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.

Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи,
вий - развихрени предтечи на безоблачните дни!
С буря, мълния и грохот възвестете гордий поход
на възбунените роби, на червените вълни!

И когато сетний камък на обгърнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете вечна обич, вечна правда над света.

Гладиатор


Спокоен той спря сред арената ширна,

спокоен изправи глава –

гърми там тълпата и глъчка неспирна

отронва неясни слова.



Отляво до входа, в сребриста туника,

робинята малка стои;

по златните къдрици факлите бликат

игриви, златисти струи.



Удари той с меча трикратно по щита,

ехото далеч прозвъни

и ето: тълпата, охолна и сита,

крещи пак от всички страни.



Но странно: от дързост незнайна обзети,

край него се роби тълпят,

захвърля той щита и скръства ръцете

на голата бронзова гръд:



"О, блудни, пияни патриции, пак ли

жадувахте кърви и смърт?

И тази ли вечер разискрени факли

за диви възторзи горят?



Безумци! Стоманен е всеки мой мускул

и меча ми в кръв е кален,

че тая арена не съм я напускал

от никого в бой победен.



Пронизвах аз братя. Все нови и нови!

О, жертви, без име, без брой!

Но таз вечер вие бъдете готови,

аз вас призовавам на бой..."



Сред ужас нечакан, сред паника бурна,

патриции хукнаха в миг,

а вдигна той меча и вихром се втурна

тълпа гладиаторска с вик.



Смутената стража изпречи се с крясък

пред буйната робска вълна;

и мигом обагри се жълтия пясък

със кървави тъмни петна.



Но втурнал се първи, той първи възпре се,

простре се с пронизана гръд;

през трупа му с рев се тълпата понесе,

пробила си шеметно път.



И само робинята спря бледолика:

в кръвта му намокри едва

тя края на своята снежна туника

и тръгна, привела глава.



А там – из града, за разплата желязна

тълпите повел бе Спартак

и бурно ехтеше в нощта златозвездна:

"На крак, братя роби, на крак!"