Намерих частите
Няма да изсипвам всичко тук, че ще дойде много. Само моите части.
Накратко историята до тук - Кло, дъщерята на Некросумус Екс Мортем, е отвлечена и той изпраща трима души да я спасят - мен, Привидението и Раста Бенджи.
Първата част е писана предимно от Привидението, с редакционна помощ от мен. Втората е обратното, а последните три са си само мои. И пак се извинявам за правописни и пунктуационни грешки, ама това беше отдавна, а сега ме мързи да ги търся.
И така:
Първа част
Някъде, в едно забутано мазе, намиращо се в покрайнините на Некрополис дежуреше стражникът Рут Вилес. Мазето всъщност беше замаскирано като помийна яма а от това на Рут не му ставаше по-спокойно. Чувстваше се по-самотен от обичайното. Дали заради екзекуцията състояла се преди няколко часа или защото хората си имаха работа извън този квартал, но все едно мястото беше повече от тихо и някак депресиращо опъваше нервите на дежурния, който сега би бил щастлив дори ако избръмтеше някое насекомо. "Пародия", помисли си Вилес-"животът е пародия"... Вчера бе толкова хубаво с Айриин седнала в скута му и всички приятели в кръчмата... бардът Аморих неуморно подръпваше струните на арфата си, творейки поредния си шедьовър, тъмно пиво се лееше като пролетен дъжд... нямаше самота.
После пристигна Джотун и преустанови празника му с думите:"Великата те вика. Утре по първи петли... бъди Там!".
Даа, от организацията не можеше да се измъкне човек с празни оправдания. Заповедите са заповеди, за да се изпълняват точно...
Вилес се сепна и се озърна стреснат. Причу му се звук, а внезапния шум винаги предшестваше нещо неприятно. Подозренията му се потвърдиха, когато една ръка легна върху врата му и го стисна. Чу се изпукване, сякаш ковач трошеше орех в дланта си. После един чифт зъби се впи във врата на умиращия пазач.
Лорда весело разстърси глава. Тез войничета му се струваха от тъпи по тъпи. За съжаление обещаната тръпка при освобождаването на Клоди се губеше. Осемнадесет човека издъхнаха в ръцете му, без даже да го видят. "Търпение му е майката"-бе личната философия на сравнително младия вампир и тази философия, като че ли му обещаваше дълго съществуване. Чевръстите пръсти намериха необходимия ключ за почти отрицателно време, след което Носферату се запъти към зарешетената врата. Колко ли още оставаше? Вратата леко изксърца, за което вампирът прокле всички познати му богове на късмета. Някои от древните бяха овладели минаването през решетки, призрачния му приятел също си имаше своите начини да отиде където трябва, но Лорда вършеше всичко по правилата на крадеца. Отнякъде замириса на телекинетична магия. Вратата се тресна сама, още преди Носферату да направи и една крачка в отсрещното помещение.
После беше светлина. Ослепителна, тежка, всеобхватна, проклета светлина! Компания му правеха трима магьосници, материализирали се сякаш от нищото и една купчина теникя, която сигурно тежеше повече от човека, скрит под нея. Единия от маговете понечи да каже нещо, но вампирска ръка скъса всичките му гласни струни-немъртвия беше използвал стената като трамплин и сега се намираше в центъра на мелето. Металният замахна към него с двуострия си меч - един особено подъл и мушкащ удар, разпори въздуха там, където преди миг бяха гърдите на лорда. Магьосниците припяваха архаични заклинания. Едното май бе въздушна магия. Проклети мухлясали копелета...трябваше да свърши първо с тях, а рицарят щеше да е за десерт. Приклякване, крачка две-три-готовност за ъпъркът... Челюстите на мага изхрущяха, когато зъбите му станаха на парчернца, но точно преди това той изрече последната сричка и докато главата му удряше тавана, силен токов удар покоси спасителя на Клоди и го отхвърли назад. Последният имаше известна издръжливост към подобни неща и след секунда беше на крака. Кратък оглед на помещението - не помогна особено: магията за светлина още държеше и не му разкри нищо, което да не можеше да долови и чрез слуха си. Устременото дрънчене на два метра от него, съпроводено от едва доловимото свистене на въртящ се меч, подсказваше, че паладинът се готви за някаква сложна и безмилостна комбинация от сечащи удари и сега набираше инерция. Древните фрази долитащи от ляво бяха пропити с нарастващ ентусиазъм - сигурен признак, че заклинанието е към края си. За следващия миг събитията се стекоха по-бързо от мисъл-заклинанието свърши... Лорда усети как въздухът се затопли, сгъсти се и натежа. Вдиша, но това само измъчи немъртвите му дробове. Преди задухът да започне да влияе на възприятията му, и той се затича към магьосника, възнамерявайки да прекрати своите страдания, слагайки начало на неговите. Но горящите му гърди му позволиха само да преполови разстоянието до мага и да се строполи като чувал с тикви върху мраморния под. Рицарят, въпреки размерите си и набраната скорост, успя да пренасочи смъртоносната си серия към новото местоположение на падналия вампир. Времето сякаш отново замръзна-ярост и решителност изпълваха очите на бронирания касапин. За последен път надигна тежкия си меч, преди и той да се строполи, подсечен като житен клас. Новодошлият намигна едва забележимо на Носферату:
"Тенайистелин, друже...нека видим дали ще те изравня по брой убити!"
Тия думи вдъхнаха нов смисъл в благородническата глава и въпреки задушаващата жега, Лорда се изправи като котка. Противникът му, убеден, че паладинът ще свърши работата си, сега неуверено отстъпваше, докато не опря гръб в стената. Там намери края си, покривайки плочките с кръвта си. Бен Андре още си играеше на котка и мишка...явно досега не бе срещал толкова забавен противник из лабиринта и не искаше всичко да свърши току така. Рицарския меч бе вече нащърбен от удари в пода, но така и не улучваше пъргавата немъртва плът. Носферату побърза да отвори врата, току виж влязъл малко чист въздух след, което се облегна на решетката, главно защото нямаше друга работа. Запълни си времето с втория магьсник, чйто пръсти потрепваха, тъй като в него бе останало най-много кръв. Скоро всичко свърши-след петото си падане, Тенекиения войн изпусна оръжието си, мускулите му го предадоха и не можа да се надигне повече.
"Убий го, какво чакаш?"
"Мисля , че жив ще е по-полезен Майлорде. Ай енд Ай смятам да го разпитам" - ухили се весело Бен.
Носферату се усмихна и пое с пълни дробове сравнително влажния и блажено хладен въздух, дошъл от съседната стая.
"Нищо няма да знаете от мен проклети, нечисти спамери..."-изхъхри беззащитната жертва на Бен...
"Айде бе"-Бен вече махаше шлемът му-"Научих наскоро един трик-след като те убия ще те направя един от нас..понеже още не съм се специализирал в тази област, ще е болезнено и няма да просъсществуваш дълго..алтернативата ти е бърза и спокойна смърт"
Зад ненавистта и надменността в очите на рицаря проблясна страхът. Не посмя да рискува и набързо обясни как стоят нещата в подземието.
"Следващата стая има две врати... минавате през дясната. В края на коридора е стаята, в която ще намерите каквото търсите."
Бен поклати глава и се усмихна гадно:
"Защо? Какво би станало ако тръгнем по лявата?"
"Сам ще разбереш, проклетнико"- задави се със собствената си кръв паладинът и издъхна неспокойно.
Носферату си чистеше окървавените нокти. После повдигна въпросително глава.
"Е?"
"Никакво "Е" май брада!-Минаваме през лявата врата"
"Ако пък не ни е излъгал? Защо да не минем по дясната? Итуицията ми подсказва, че не ни измами"
"Минавай откъдето искаш-Ай енд Ай сме наляво."
"Все пак съм любопитен и ще видя какво има вдясно - подсмихна се благородника - Ще ме изчакаш ли пак тук ако я намериш пръв?"
"И ти ще сториш това за Ай , нали?"
"Иска ли питане?"-гърбът на Носфератий се отдалечи към упоменатата посока.
Втора част
Бен отвори лявата врата и огледа коридора зад нея - дълъг, тъмен, с изгаснали факли по стените...
"Аймон смятам, че им трябва въображение относно обзавеждането". Той пристъпи и затвори зад
себе си, защото му беше писнало вратите сами да го правят. Тръгна напред сред дразнещия звук на
настъпани миши скелети. Oт време на време мазно "джвак" оповестяваше, че този път не са били
само кости. "Това затвор ли е или оръжейница?" запита се етиопецът, след като свикна с тъмнината
и видя разнообразните оръжия по стените. Нямаше две еднакви. Стигна до вратата на другия край
и я огледа: Дърво, което е било масивно преди около век, крепяно от железни панти, покрити с
много ръжда. Ключалка нямаше, но не му бе и нужна - както я гледаше, нямаше да издържи на
повече от два ритника. От първият удар се разлетя гнила дървесина, но вратата дори не потрепна.
Резултатът от втория удар бе същия, като изключим една отместила се тухла на стената отдясно.
Отвътре се показа нещо рошаво, което се разприказва забързано. Бен успя да различи само
въпросителния тон и тактично обясни, че ако миста Рошльоман не отвори вратата, ще бъде
сполетен от нещо болезнено горещо и адски заразно, което той на галено наричаше "Фая".
Словоохотливото съществото направи покъртително кракта пауза и продължи да бълва думи сякаш
нищо не се е случило. Последва Фая. Животинката пропищя в агония и се скри. Още огън мина
през отвора и се чуха писъци. Бенджи заподскача от радост, мислейки си за болката, изписана по
лицата им... Представи си как нежните езици на пламъка галеха кожата им до момента, в който
кожа вече нямаше; как с последния си дъх вдишваха миризмата на изпечените си крайници, докато
вътрешностите им биваха погълнати от огъня. Стори му се, че сред звуците на страдание все още
чуваше едно познато бърборене, но и то скоро заглъхна. Това добре, обаче оставаше проблема с
вратата. "На Аймон ми писна да ритам." Фая обхвана старото дърво и след малко от него остана
само купчина пепел. Бен стоеше и гледаше - дървото е било просто покритие на една доста
стабилна метална врата. Всъщност "врата" предполага наличието на брава, панти или някакви
други средства за отваряне, каквито явно липсваха на преградата пред него. "Ай енд Ай мразим
всички мизерни магьосници"-изрече той вгледан в краткото заклинание и гравирания под него
мистериозен знак - някакъв магьоснически жест, наподобяващ юмрук с един разгънат пръст.
"Аймон малко се попрецаках, май" С искри в очите Бен се поогледа надявайки се да намери нещо
чупливо, но уви. Подритна остатъците от плъхове и погледът му попадна върху една от плочите на
пода, досега покрита с миша мърша. Имаше изрисувани две кръстосани борови шишарки, и то не
обикновени, а от редките борове Марл. Явно бяха от значение и реши да настъпи плочката. Нищо.
Оставаше му само един друг вариант. След умерената доза Фая за секунда изглеждаше, че ефекта е
никакъв, но после шишарките леко засияха. Част от стената, където малката гадинка бе
бръщолевила се помести и Бен пристъпи сред миризмата на пържено. Стаичката бе по-малка
отколкото си бе представял "Гадинките наистина са се поизпекли". Отвори малката вратичка до
едната стена и влезе в съседното помещение. По стените пак имаше най-разнообразни оръжия, но
всичките, колкото и чудати да бяха, успяваха по някакъв безмълвен начин да подскажат за
предназначението си. Видя и вратата, зад която бе сигурен, че ще намери сестрицата си. Трябваше
само да се справи с "миловидния" бехемот пред нея. Миризливата твар спеше, но Бенджи реши, че
така не му е интересно. Все пак не беше и самоубиец и взе нещо, приличащо на копие, от лявата
стена. Малко под върха бе закачен флаг с нарисувана лъвска глава с грива, сплетена по много
странен начин. "Това си е съдба" хвана копието близо до флага и замахна с дръжката. Джа-копието
уцели звяра право по ухото. Последният едва се помръдна и изрева в израз на негодувание.
Вторият удар го разсъни напълно и засили яростта му. "Ха тъй, мамин златен, ела!" Вече хванал
оръжието по стандартния начин, започна обход в полукръг около противника си. Съществото обаче
тръгна направо и вдигна ръце. Бен се претърколи, огромните нокти изтракаха в пода, и той се
взползва да мушне бехемота отстрани между ребрата, но отново само с дръжкта. Създанието
изрева разярено и се хвърли в нова атака. Раста Соулджа остави оръжието си на пода и скочи към
звяра, целейки да мине между краката му. Опонентът му някак предвиди това и замахна надолу с
дясната си ръка възнамерявайки да го хване за краката, но не успя. Кафявите, ноктести лапи засегнаха левия прасец на Бенджи, но за щастие-не фатално. Оказал се зад създанието той се
обърна по гръб и ритна сгъвките на колената му. Успя само с десния, защото раната на левия го бе
отслабил значително, но то бе достатъчно - хищника се олюля и коленичи, давайки му достатъчно
време да стигне до копието. Изправи се и го хвана, държейки острието до бедрото си, с дръжката
назад и погледна врага си в очите. Усмихна се, щом видя това, което очакваше: Яростта бе
замъглила всякаква предпазливост. "Аймон те чакам" Звярът забрави за всичко друго и се засили
към него, размахвайки ръце. Бен дочака топката косми да влезе в обхвата му и изстреля копието
напред. Уцели го в гърдите и натисна с всичка сила. Чу как ребрата му пропукаха безпомощно.
Острието прониза сърцето на животното и то с последен сподавен вой се срути бездиханно. "Ух, че
радост" Подритна го два-три пъти засмяно и после посегна към вратата. Напук на всичко, тя взе, че
се отвори. Вътре, сред кашони и купчини ръждясали железа, намери Кло, издрана и измъчена, но
слава на Джа - още жива. Внимателно я вдигна на ръце и я изнесе. Мина покрай топлия труп пред
вратата, после прекрачи по-малките останки до отвора в стената и тръгна по коридора. Огледа се с
надеждата да е забравил някой гад, но видя само как от едната стена изникна една доста позната
прозрачна фигура.
- Ай енд Ай, ги утрепахме, за теб не остана. А какво прави г-н Гоустман тук и сега? Аймон смятах,
че г-н Гоустман има работа с г-н Некросман.
- Дойдох да помогна, ако се налага. - най-невинно каза привидението
- Ами няма за какво. Освен да идеш да прибереш Носферату, запиля се нанякъде. Ще ви изчакам
след тази врата.
- Така да бъде. - и изчезна
***
През това време лордът си прекарваше добре. Той винаги си прекарваше добре, но сега му беше
наиситна приятно. След като премина дясната врата се оказа в някаква голяма, сумрачна зала, с
паяжини по всяко възможно ъгълче и един пръст прах по пода. Прозорците бяха по-скоро
украшение, отколкото източник на светлина. Две редици колони крепяха високия таван. "Уютно..."
Веднага забрави проклетата магия, която до преди минути го задушаваше. Тъмнината и ниската
температура избистриха съзнанието и изостриха сетивата му. По средата имаше отпечатъци от
стъпки, водещи към някаква врата в другия край, но той по навик запристъпва покрай едната стена,
ослушвайки се за пазачи с тежка стъпка и лош късмет. Такива липсваха, за сметка на
многобройните каменни статуи подредени покрай стените. Изобразяваха гущероподобни същества,
придвижващи се на два крака. Имаха издължени, озъбени лица и очи подобни на цепки, а
трипръстите им горни крайници бяха вдигнати заплашително. Носфи реши да не си насилва
късмета, сви към по-централната част на помещението и се запромъква тихо от колона до колона,
поддържайки здравословно разстояние между себе си и саламандрите. Достигна тежката врата и
натисна дръжката, отправяйки закана към всякакви богове на късмета, пантите, бравите и вратите
изобщо. Портала се отвори безшумно и немъртвия, облекчен се вмъкна вътре. Обърна се и затвори
леко, защото прецени по теглото на вратата, че ако я пусне, може да вдигне твърде много шум.
Облегна се на нея и огледа новото си обкръжение. Стаята бе малка и скромна, но явно по-поддържана от залата зад него. В средата имаше малка масичка, на която двама пазачи играеха на
зарове. Други двама стояха прави и ги гледаха. В момента всички гледаха в Носферату. За няколко
мига се опомниха, сграбчиха близкостоящите оръжия като трима от тях се ухилиха надменно.
Четвъртият не успя, защото вампирът вече беше скочил към него и го бе запокитил към отсрещната
стена. Свлече се върху стойката за алебарди ,а върховете щръкнаха от гърдите му. Погледа ги
недоумяващо за миг и издъхна. Следващият, нисък и слабоват младеж, опита бърза серия от
пробождащи удари с меча, но липсата на опит си пролича и нито един не достигна пъргавата си
цел. След последния замах, лордът се извъртя и се оказа зад гърба на войника. С лявата ръка
задържа главата му назад, докато ноктите на дясната разкъсваха нежната кожа на гръкляна му.
Кръвта изплиска всичко наоколо, дори влезе в очите на третия пазач, висок, с руса къдрава коса и
белег на долната устна, при което той се спря изведнъж и започна да се бърше... "Хихихи! Идиот."
Благородникът се възползва от разсейването му и се насочи към другия си противник, едър,
чернокож мъж с ятаган и малък щит. Беше удивително пъргав за размерите си и избягна две от
атаките на вампира, а третата парира. "То тъй май няма да стане..." Носфи скочи на масата, огледа
се и скочи отново, за да избегне тежкото острие, което се заби в дървото. "Ха сега да те видя как ще
го извадиш оттам!" Черният обаче без никакво усилие измъкна ятагана от масата и налетя пак.
Носферату изчака до последния момент и се дръпна рязко, разминавайки се на милиметри с метала.
Докато оръжието на нубиеца все още сочеше пода, лордът посегна и заби длан в стомаха му. Усети
как потръпващите вътрешности се гърчат между пръстите му ,а кожната тъкан поддава под напора
на ноктите му. Искаше да стигне до сърцето, да го стисне, да погледне стража в очите и да види как
живота си отива от него. Но това удоволствие му бе отнето - русият го удари с боздугана в ребрата.
Ударът си беше болезнен и лордът първоначално се отдръпна. Последваха втори и трети, като
последния го уцели в бедрото. Нещо прищрака в съзнанието на Носфи, но той успя да го овладее.
"Търпение" Той коленичи, подпирайки се на единия стол, и пазачът самоуверено пристъпи напред
ухилен, радвайки се на победата. Човекът осъзна грешката си, чак когато благородника скочи към
него и започна да го налага безмилостно, откъсвайки парчета плът с всеки замах. Къпеше се в
червената течност и усещаше как се просмуква в порите му. Пазачът, вече мъртъв, но все още
подмятан от ноктестите ръце направи един последен кратък полет и свърши на пода под формата
на лепкава купчина. Вампирът му се ухили на свой ред. Огледа се и реши, че само в чернокожия
има що годе достатъчно питателна кръв, след което се наведе и впи зъби. Когато се изправи,
погледна към вратата, която го очакваше и закуцука натам. Явно стражите не мислеха, че някой
въобще ще стигне до тях, камо ли да мине, и бяха оставили ключа в ключалката. "Идиоти." Отвори
вратата и погледна в килията. Дори и "килия" би било твърде добро описание на мизерната стаичка
- мебели и прозорци нямаше. В единия ъгъл имаше една дупка водеща към някаква канализация,
съдейки по миризмата. Кло лежеше в несвяст на пода, изтерзаното й тяло бе сгърчено в странна
поза, а дишането и бе едва доловимо. Носферату внимателно я повдигна, погледна я, и след като се
увери, че ще издържи пътуването обратно, я вдигна на рамо, при което напуканите му ребра
изнегодуваха, и тръгна по обратния път. "Айде при Некро" Мина през стаичката, прескачайки
труповете, стигна до вратата, отвори я широко и прекрачи в голямата зала. Усети се какво е
направил, в същия момент в който се случи... "ТРЯААААС"... В тишината прозвуча дори по-силно.
Стените и колоните си поиграха със звука няколко секунди и после отново заглъхнаха. "Това
сигурно събуди и мъртвите" Лордът отпусна свитите си рамене и отвори очи. Нищо не бе
помръднало. Изведнъж прахта пред него се раздвижи и от земята започна да се надига нещо
белезникаво, което бавно придоби човешки очертания. "Ама аз се шегувах, бе!" Силуетът се
проясни и го погледна.
- Какво търсиш ти тук? - попита вампира, не обръщайки внимание на тихия звук на ронеща се
мазилка.
- Реших да мина да видя дали нямаш нужда от помощ - отвърна привидението
"Търпение" - Ако ти можеше да дойдеш, защо ме изпрати?
- Не бях сигурен дали ще мога. - звукът премина в меко пукане, като черупка на яйце. - Бенджи ни
чака отатък... но... виждам, че и ти си намерил...
- Ей така, между другото... - небрежно го прекъсна Носфи
- Да? - усмихна се другият.
- Хипотетично... Ако възникнат някакви извънредни обстоятелства, като да речем... ами тридесет
саламандъра те подгонят, какво би направил?
- Ами, да ти кажа... Ще са ми в повече. Бих отстъпил...
- Давай да отстъпваме, тогава! - забърза се лорда по пътеката в прахта.
Затичаха се, или по точно Носферату бързаше, но още леко накуцваше, а призракът просто се
носеше със същата скорост. Излизайки вампирът затръшна вратата под носа на първия гущер.
"Ако можеше и да ги задържи таз вратичка" Погледна насреща и видя Бенджи. После видя и
неговата Кло. "Ха сега, де..." Но нямаше време за това. Бен чу как вратата поддава под напора на
трипръстите лапи и предложи помощ:
- Фая?
- Саламандри! - кратко и ясно му отговори благородника, бързайки след призрака към изхода.
- Виждам, че и ти си я намерил... - изравни се с тях етиопеца.
- Вярно? Не думай!
- Ама... как така две? Значи едната е фалшива. Как ще разберем коя? Искам да кажа...
- Пази си въздуха и тичай. Нека Некросумус си поблъска главата.
Отзад вратата се разлетя на парчета.
- Още малко и сме навън. Там ще можем да се скрием - оповести Приви.
И тримата продължиха да бягат...
За мен си:
(първото е преди горните събтия)
Ново действащо лице - Фростирия де Филипо - моята любима
Време беше да се захвана с следващата си задача. Никак не ми се работеше, но трябваше. Да причаквам невинни и не дотам невинни хорица по тесните улички за прехрана? Да се крия като животно в сенките, да убивам всяка нощ, за да се нахраня, и блюдото ми да зависи от късмета? Не съм такъв. Може да съм вампир, но съм и човек. Не спя в ковчег, ям чесън, понякога дори излизам през деня, напук на предпочитанията си. И все пак имам доста от вампирските способности /които всеки вампир владее по-добре от мен/ - аз съм парадокс. Най-слабия сред вампирите, най-силния измежду човеците. Св. Кейн бе казал, че историята мрази парадоксите. Ами хубаво, аз и без това гледам да я избягвам, когато мога.
Час преди да се завра в онази оплетена изба, получих новия пергамент - отново ставаше въпрос за някой отвлечен. /Какво им астава на всички, вече никой ли не краде вещи? Ще взема да се преквалифицирам./ Някаква магьосница ли , какво ли, била останала без асистентка. Поколебах се да отхвърля предложението, защото ми се струваше под достойнството ми - "намерете ми кученцето, не мога да живея без моят Фифи" и такива. Сритах се наум по кокалчетата за тази мисъл и продължих да чета: "...ще ви дам повече информация... бла-бла... /наградата, къде пише за парите?!/... възнаграждение....расов ездитен кон... /Кон!?/" Беше много странна компенсация, но определено щеше да хване добра цена на подходящия пазар. Притесняваше ме фактът, че съдейки по писмото, новата ми работотдателка знаеше повече за мен, отколкото аз за нея, а това криеше всякакви рискове. Тръгнах малко по-рано и се отбих в "Шперца" - пропаднало кръчме, чието истинско име дори и съдържателят не помнеше, приютяващо всякакви отрепки. Влязох през задния вход, защото в тези заведения, ако влезеш отпред, всички започват да те гледат сякаш си страж, докато някъде изстърже изваден нож. Тогава, ако си много голям късметлия, те оставят да излзеш. Намерих Пясъка в едно ъгълче - пак си купуваше билки, забранени във всяка цивилизована страна, и в повечето нецивилизовани. Излязох след него и го потупах по рамото. Беше в нормалното си, зашеметено състояние - очите му гледаха налудничаво, движенията му бяха бавни, а ан устните му висеше маллоумна усмивка. Отвеяният му поглед се превърна в очаквателен, когато ме разпозна и последва ръкостискане, при което ръката му натежа с няколко монети.
- Ка-а-жи? Какво ще да искаш от мене ти?
- Искам да се разтърсиш за ето тази благородна дама. - подадох му лисче с името.
- Хее, ама тази я знам. Това не й е името, така се представя само. Казва се Фростирия де Филипо и живее.. ох, забравих... за кога ти трябва?
- Ами до сутринта. - неуточних аз
- Ъх, ама то... - ръкостискане - До-о-обре-е.
- И вярвам, няма да се омаеш, преди да намериш, каквото ми трябва... - погледнах го /Ама ги умея погледите/
- Хлъц.
- ...и ще те намеря в състояние, позволяващото ти да общуваш./но знам, че ще те намеря полумъртъв/
- Добре, де...
Погледах как се завлачва обратно в "Шперца" и се запътих към входа на мзаето, където още не знаех какво ми предстои...
***
(след събитията)
След чашка-две с призрака му пожелах разни хубави неща и си тръгнах - съмваше се и се надявах Пясъкът да си е свършил работата. Намерих го на същото място, но разбира се - упоен, както обикновено. Знаех, че няма да може да говори така и след кратък размисъл го помъкнах навън. Ударих го два-три пъти в близкото дърво, но той продължаваше да ме гледа празно и ухилено. Замислих се да го метна в кладенеца, но се сетих, че там от 12 години нямаше вода /тъкмо ще се събуди по-лесно, де/ и се отказах. Единственият начин остана да го изчакам да му мине. След около час започна да си мърмори и след два шамара вече можеше да върже цяло изречение. Искаше ми се така да го ударя, че да не се събуди още цял ден, но тогава пак щеше да трябва да го чакам.
- о-о-о-о... лорди... задрямал съм нещо... ей, ама аз кога излязох отвън.... сериозно, унесъл съм се, не ме гледай така... виж разпитах... Никой не знае с какво точно се занимава таз.... май с някакво изкуство ... а разбира и от магии.... Има някаква помощничка... и двете били големи красавици, чувам.. ти затова ли питаш, а? а? а?
Опита се да ми намигне похотливо, но получилата се гримаса ми напомни по-скоро за чревни болки.
- /отрепка./ Не ме интересува /да, бе/, как е финансово?
- о, богата е... хехехе... върти някакъв легален бизнес...
- Разкажи ми за помощничката...
- ами руса една такава...
- Не, ти, разлагащо се безгръбначно, друго имам предвид - каква е функцията й?
- доколкото знам...хихи... грижи се за къщата й... таковата, тя живее в някаква кула
- Колко оригинално...
- Ъ? ааа.. тва не е въпрос, нали... значи... пазачите са стандартни - бабаити с оловни тръби и черни очила... хахаа.... Вършат работа, защото тя няма разни могъщи врагове... май има някаква роднинска връзка с Екс... каж' го деее... - опита се да защрака с пръсти - таквоз... Екс Моргин! хааа... ама нямам сигурни източници за това... много народ напират да са му роднини...
- Беше ми писала, че сам трябва да я намеря. Къде по-точно е тази нейна кула?
- на... ъ... - вдигна два, после три пръста - толкова часа галоп.. някъде... зависи от галопа.. и коня... и ездача... като излезеш от югоизточната порта.... все по пътя... после при някакъв червн камък свиваш надя.. ъъ... да, надясно... там... имаше някакви хълмове май... та зад тях...
- Друго?
- ми.. не... да ти се намир....
Пясъкът падна и заспа. Един юмрук му беше достатъчен. Заради него бая се забавих, а и без това излезе, че ме чака дълъг път.
***
Мортем ми беше платил добре, но все пак реших да пътувам по евтиния начин. Събрах в една торба малко храна и пиене и застанах малко след портата - останка от древна стена, сега не служеща за нищо, освен да се подпират стражите на сенчестата й страна. Скоро някаква малка каручка с два коня спря и се качих. Човекът беше някакъв архитект, тръгнал към морето да строи някакво пристанище. Разказваше ми нещо надълго и нашироко, но изгряващото слънце ми пречеше да взимам активно участие в разговора /обалци, да го вземе Гюркан, искам облаци/. Конете се оказаха доволно бързи и след няколко часа стигнах до червения камък. Сбогувах се и тръгнах към хълмовете. Ако не се беше скрило слънцето /велик съм, ей/, надали щях да стигна скоро, но ивадих късмет.
Постоях и погледах кулата - очаквах готически стил, който би придал усещане за лекота на камъка, но наместо това видях множество козирки под голям наклон, някои почти вертикални. Няколко от тях криеха прозорци или друи отвори, но повечето стърчаха върху голата стена. /значи вътре е хладно! уважавам го архитекта/ Реших, че напук ще се изкатеря по стената - да се смае домакинята. Отидох откъм сенчестата страна, защото оная гадост пак се беше показала на небето и с малко усилия започнах да се придвижвам нагоре. На втория етаж, обаче, се опомних какви глупости съм тръгнал да правя, и се промъкнах вътре през оказалия се наблизо прозорец. Вътре наистина беше хладно и имах чувството, че това не се дължи единствено на архитектурата. Тръгнах нагоре, защото вички знаят, че магьосниците си строят кули за да живеят на най-горното ниво - защо инак са им толкова етажи?. Нямаше да е добра идея да утрепя пазачите на жената, та гледах да не ме забележат - още едно от малкото неща, които умея що годе добре. Почти стигнах до върха, когато един набит момък с тръба в ръце изникна току пред мен иззад някакъв ъгъл. Преди да реша дали да го бия или първо да го питам къде е господарката, той направи една крачка назад и изстреля:
- Нененемебийтешефкатаказадаяпотрситевмазето!
- Мазето? /аз за чий кеф катерих тая кула, бре!/
- Каза и да използвате асансьора, ако са ви омръзнали стълбите. - посочи ми някаква ниша в отсрещанта стена.
Явно човекът си беше предал съобщението и тъй като не му стигаше инетелкт за да свърже друго смислено изказване, прсото остана там в режим на очакване. Загледан в интересните инкрустации, красящи стените, пристъпих към нишата. Баха издържани изключително в студени тонове, а самоте изображения бяха нарисувани много детайлно. Изненадата дойде, когато пропадайки осъзнах, че "асансьорът" е всъщност една най-обикновена вертикална тръба, в която аз вече набирах скорост, въпреки усилията си да се забавя. До някаква степен успявах, де, защото оцелях след падането върху твърдия под. Но болката беше достатъчна, да поискам да изкормя всяко живо същество пред мен. Наложих си да се успокоя и закуцуках напред... тук долу беше по-топло.. имаше и някаква животинска миризма /само не ми казвай, че си отглежда саламандри!/. Намерих господарката на дома в съседната стая, а около нея имаше всякакви животни, от зайци до мечки. Особняци са тия магьосници. Но поне не гледа гигантски гущери.
- Здрасти - усмихна ми се тя. Мда, Пясъкът не бе излъгал за нищо...
- Лейди де Филипо? /твоя ли беше идеята за "асансьора"?/
Изненадата премина светкавично през лицето й, но все пак я долових.
- Да, аз съм. Радвам се, че дойдохте. Изчакайте да се погрижа за дечицата си и ще преминем към причината да сте тук. - каза тя и се зае да храни, реше и т.н. разните там животни. А аз се заех да чакам.
И моята история остана недовършена.
