forum.uni-sofia.bg

Сънят бе обхванал умореното съзнание. То го пренасяше в света на мечтите, които го обливаха като топъл дъжд. Капките го докосваха с нежността си и го пренасяха в свят от мека мъгла. Не всяваше страх в сърцето му, както обикновено. Не го срязваше с ледения зимен дъх, а напротив даваше му надежда за бъдещето, което все още бе напълно неясно.
Няколко силуета изплуваха от мъглата. Лицата им бяха прикрити зад перде от непрогледен мрак. Ръцете им бяха спуснати като пречупени клони. Привели невидимите си лица, от устните им се долавяха шепоти, които дори слуха на котка не можеше да улови. Неразбираеми те се гонеха из непознатото място и оставяха в душата възроден страх от неизвестното. Самотното съзнание се луташе из спомените си, търсещо лицата на тези непознати шепоти. Но там бе празно, като в душата на мъртвец. Миналото бе потънало из дебрите на непознатото, а какво бе човек без своето минало?
Кристиян падна на колене, а каменният под го сряза със студенината си. Из мъглата, започна да прехвърча сняг. По-студен и от лед, той се впиваше в кожата на момчето. Но не се стопяваше на малки сълзи, а оставаше като зловеща бяла покривка.
Хората около него стояха като бездушни статуи. Каменната им повърхност бе покрита от същия сняг, който хващаше в клопката си и него. Лицата им вече се виждаха, но бяха зловещо еднакви - каменни и докосващи с дъха на смъртта. Около тях обаче все още се носеха шепотите, така познати на объркания човек. Съзнанието се мъчеше да ги разбере. Да разшифрова гатанката, която обвиваше цялата му същност в момента.
Шепотите се превърнаха в диви викове. Те разцепиха на парчета зловещото мълчание. Младежът падна на колене и стисна с ръце ушите си. Закрещя заедно с тях. Писъците отекваха дълго в главата му. Каменните статуи бавно се разпадаха, докато накрая не изчезнаха от мрачната зала.
А снегът валеше, ли валеше...
Валеше...
Валеше....
Валеше...
Клаксон на кола огласи тишината. Все по-близо до писъците на отчаяния човек. Тя полетя към него. Обреченият отвори уста, за да изкрещи за помощ, ала гласът му бе заледен, както всичко в тялото му. Колата продължаваше с бясна скорост. Все по-близо до писъците на отчаяния човек. И на сантиметри от него избухна в диви пламъци. Те обвиха заледената статуя и я разтапяха в горещината си.
Кристиян скочи на леглото си, облян в потта на зловещ кошмар. Ококорените му очи се спряха на затворената пред него врата. Учестеният му дъх бавно приемаше своя нормален ритъм. Сърцето му все още туптеше лудешки, ала бавно се успокояваше, срещнато от добрите ръце на реалността.
Момчето огледа стаята. Същите четири обикновени стени. Нямаше го снегът, забиващ се със студенината на нож. Нямаше ги ужасяващите статуи. Бяха само той, леглото и масичката с безлични столове отпред. Кошмарът бе свършил и мисълта за това успокои сетивата му.

Ако откъсът ви е харесал, моля гласувайте тук- http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81370#

много метафори на 1 място ...

Бавно се излегна отново на леглото. Затвори очи и въздъхна. Тишината подейства като успокоително на нервите му и той леко се усмихна. Като нежно докосване тя го погали. Обви го в мекотата си и го накара отново да тръгне по пътеката на съня. Но някакси момчето я отблъсна и отвори кафявите си очи. Вгледа се в малката крушка, висяща от стената над него.
„Дали беше нощ, или беше ден?”-замисли се той.-„Дали бе зима, или лято?”
В този момент в главата му се появи първият спомен за човешкия свят - обвитото му от сковаващ студ тяло, попаднало под преспите на суровата природа. Снегът се трупаше и бавно, но сигурно го водеше ръка за ръка към мястото, откъдето се бе върнал. Вледеняваше дъхът му и затваряше очите всеки път, когато те се насилеха да се отворят. Сърцето му забавяше своите удари, готово да падне победено. И тогава две топли ръце бяха обхванали кръста му. Бяха го вдигнали от заснежената земя и му бяха прошепнали.
-Спасен си, синко.-изрече спасителя.-А сега почивай, колкото трябва.
Тези прости изречения бяха първия и единствен спомен от новия свят, който обкръжаваше Кристиян. Първата топлина, която бе изпитал откакто звездите го бяха пуснали от своята светлина. Предал се на гласа, той отново бе затворил очи, за да ги отвори тук - легнал в топлите завивки на това легло. Да открие наметалото, което не се отделяше от тялото му, и мисията, която все още се криеше в мъглата на неизвестното.
Всичко това му се струваше странно.
„Каквото и да означаваше „странно”, за човек току що завърнал се от гроба.”-помисли си той шеговито.
Усмихна се на тази си мисъл и се загледа в студенината на мрака наоколо. Крис не успяваше да различи почти нищо, заради него. Стаята му нямаше прозорци, тъй като тя може би бе някакво зловаще подземие. Нямаше я луната и звездите, с които той бе станал така близък. Не го огряваха както преди, а го бяха предали на чернотата, която в момента покриваше очите му.
Но макар и положението да беше такова, душата на момчето бе спокойна. Щом отново можеше да чувства болка, щом можеше да диша и да се опитва да пробие мрака с поглед, значи наистина бе жив.
Някой го бе пратил отново тук, за да довърши мисията, която трябваше да бъде изпълнена. Беше ли достатъчно силен обаче, за да се гмурне в несигурните й води и да победи вълната, която го носеше към дъното? Дори и да не беше, щеше да стане. Михаил в момента бе единственото му семейство. Макар и да го познаваше само от няколко часа, бе сигурен, че от устните му не се бе изпускало нищо освен истината. Истина, която колкото и трудна, бе толкова и необходима.
Старият човек щеше да научи момчето на всичко, което знаеше. Щеше да го направи воина, готов на всичко за правдата и истината. Щеше да побеждала лошите, да въдворява ред в безделието, и да....
Колко лесно звучеше това. Сякаш детска игра, която щеше да свърши след няколко разигравания. Филм, който след като изгледаш, оставаш доволен, и отиваш да го гледаш пак.
Това обаче бе действителността. Сурова, грозна и изпълнена с опасностти. С очите си тя убиваше всеки неспособен да премине препятствията й. Раздираше с нокти мечтите и хвърляше младата душа сред водовъртежа на чувства и емоции, губещи същността сред лъжи. Стъпкваше всеки спомен и даряваше само сурова болка или дупка до чувствителното сърце.

Макар и без читатели, продължавам да публикувам от историята си. За тези, които все пак обърнат внимание, моля гласувайте, ако сте видели нещо хубаво в горните редове- http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81370#