Накратко - под дъжда. Надълго - (моля хората, които не искат да бъдат отегчени до заспиване, да не четат по-надолу)
ААААААААААААААААА... Как можах да кажа “да”?! 17:00 е само след час. Пътят до мястото на срещата е 20 минути. Това прави 40 минути. Само 40 минути да се приведа в нормален външен вид. Ужас, още съм по пижама. 40 минути... Какво да облека? Как можах да кажа “да”? Та аз дори не те познавам. Навън е горещо, значи трябва да е по-свободна дрешка. Да, вярно, пишем си от доста време в Скайп, но... Не, тези дънки не стават. Ами ако си някой сериен убиец? Даже самата аз предложих разходката да е в гората. Глупаво момиче... Тази пола дали е подходяща? Може да е последното нещо, което някога обличам... Ох, стига! Спирам с тези глупости и почвам да си търся потниче. Мисля, че в гардероба ми е избухнала бомба. Проверявам в новинарските сайтове, но там не откривам статия със съдържание “Бомба избухна в гардероб в Студентски град. Загинали на място са 4 тениски и един пуловер, 7 чорапа са в неизвестност.” Значи потничето е някъде там. Да, ето го. Остават 10 минути, направо перфектно... Дали ще те позная като те видя? Сигурно ще си човекът с маската и автоматът. Хм, имам воден пистолет, дали да не го взема? Не го взимам.
Излизам. АААААААААААААААА... Пияният майстор на пейката пред блока не ми казва нищо. НИЩО! А обикновено винаги изтърсва някой нескопосан комплимент за външния ми вид или просто подсвирва. Или изглеждам ужасно, или е прекалено пиян, за да говори. Да се върна ли да се преоблека? Защо хората пият? Искат да забравят? Не, късно е да се връщам. Да избягат? Да бъдат щастливи поне за момент? Няма къде да избягат. Никога няма да забравят. А щастието съществува само в романтичните комедии. Когато изтрезнеят, пак са във вмирисаните си от алкохолни изпарения, цигари и пот дрехи, очертанията на предметите отново са грозни и ясни, а не загадъчно размазани като в сънищата, отново им се пие... Дали знаят защо пият? Или са забравили?
Качвам се в автобуса. Трябва да сляза на спирка “Гара Пионер”. Това звучи като кафе-ресторант “Бар-пицария Кръчмата”. Този “Пионер” трябва най-после да реши гара ли иска да е, или спирка. За себе си знам, че не искам да съм нито гара, нито спирка, нито дори кафе-ресторант. Всеки ден минавам покрай “Пионер”, но никога не съм слизала тук. Днес ще ми е за първи път. Много се надявам да не е и за последен.
Слизам. На спирката (или гарата) няма никого. Сигурно се криеш в храстите или на някой покрив, насочваш оръжието си към мен и на челото ми в момента има червена точка от мерника му. Изваждам си телефона, за да проверя колко е часът. 17:02. Едно пропуснато повикване. От теб е. Сигурно ми звъниш, за да ми кажеш, че няма да дойдеш, или ще закъснееш. Или искаш да се мръдна малко на ляво, за да можеш да се прицелиш по-добре. Някой върви по тротоара към мен. Няма маска. Няма автомат. Следователно едва ли си ти. Махва ми с ръка. Махваш ми с ръка. Ти си! Ох, изглеждаш нормален. Отдъхвам си. А аз дали приличам на сериен убиец? Усмихвам се и тръгвам към теб. Подаваш ми ръка. Имаш зелени очи. И моите са зелени. Поне понякога. През повечето време се чудят какъв цвят искат да бъдат и междувременно са синьо-сиво-зеленикакви. Май казваш нещо. Но съм прекалено загледана в очите ти и не те чувам. Май и аз казвам нещо. Надявам се да е бил членоразделен звук. Как изобщо можех да се съмнявам в човек с толкова зелени очи? Вече ти вярвам и бих дошла с теб Навсякъде. Не бих имала нищо против дори да ме гръмнеш с пистолет. Воден, де.
Тръгваме към Навсякъде. Навсякъде започва от Рая. Раят в случая е една прекрасна райска градина. С райски дървета, отрупани с плодове. По клоните чуруликат приказно-шарени птиченца сякаш оцветени от 5-годишно дете с най-ярките цветове от палитрата. Цветя с неизвестни имена и неописуеми форми изпълват топлия въздух с опияняващ аромат. Сънувам ли? В София ли съм? Човек би искал да остане тук завинаги. Поне един със сигурност го е направил - Петър Дънов, който е избрал това място като вечен дом за тялото си. Малко русо момиченце подхвърля семенца на гълъбите в градината. Един от тях кацва на ръката му и мушва главичка направо в пликчето със семките. Детето изглежда толкова щастливо и спокойно.
Колкото и да е запленяващ този оазис насред сивия бетонен град, решаваме да тръгнем - все пак трябва да стигнем Навсякъде. И понеже Навсякъде включва Всичко, освен приказни моменти, то ни поднася и разочарования. Искаш да ми покажеш издяланите дървени къщи, които си виждал виждал тук преди известно време. Тръгваме към тях. Разказваш ми историята им, разказваш ми за създателят им. Искаш да ми ги покажеш. Но колкото и да искаш, това се оказва невъзможно. Защото явно някой толкова се е влюбил в тях, че е решил да си ги вземе и да не споделя красотата им с никой друг. Кой идиот би откраднал произведение на изкуството? Кой ненормалник би откраднал къща? Представям си една огромна ръка, която вдига къщурките от земята като парченца конструктор и си ги прибира в джоба. После бавно изтрива с гумичка всички спомени на хората, виждали някога къщичките. После на празното вече място, където има само развалини, строи мол. Защото моловете, за разлика от спомените, носят на притежателите си реални приходи.
Въпреки че и на двамата ни се иска, никой от нас не заплаква. Вместо това продължаваме напред. Кой знае, може пък случайно да намерим къде огромната ръка е преместила къщичките и да ги върнем обратно. Преди да са построили мол.
Тръгваме към Борисовата градина. Вървим сами из гората, а наоколо само катеричките се престрашават да излязат в наше присъствие. Разказваш ми колко често се случват нещастни инциденти тук., колко момичета са убити, ограбени, отвлечени, пребити и какво ли още не. Дали все пак не сбърках? Дали зеленото на очите ти няма да е последното нещо, което ще видя?
Стигаме до въжения парк. Предлагаш да се възползваме от него. М***а му, знаех си, че не трябва да си обличам пола. Отказвам ти, но обещавам следващия път да се качим на дърветата с въжетата. Хм, дали ще има следващ път...
Продължаваме напред. Стигаме до една полянка. А по средата на полянката - топка. Кое ли детенце я е забравило тук и дали в момента не плаче някъде за нея? Искаш ли да си поиграем? Искаш. Започваме да си подаваме топката и да тичаме из полянката. След неопределено количество време, когато умората почна да забавя реакциите ни, оставяме топката откъдето сме я взели (детенцето все пак може да си я потърси тук) и хващаме някаква друга пътечка. Казваш, че е време да разходиш кучето си, но не искаш разходката да свършва, затова ме каниш до вас, за да изведем Маймунчо заедно. Съгласявам се за пореден път днес. Някой ден трябва да се науча да казвам “не”. Но не сега.
ААААААААА. То ми се нахвърля и почва да ме ближе по лицето. Имаш най-прекрасното куче на света. Второто по прекрасност след моето, разбира се
След около час разходка на красавеца, прибираме го у вас и отиваме в Борисовата да си довършим обиколката. Дали да не отидем в Маймунарника? Вече сме на входа му, но момичето, което се дере на караокето там в момента много бързо ни помага да вземем решение и веднага тръгваме в обратната посока. По пътя си взимаме по една бира, намираме си хубава зелена тревичка и се пльосваме на нея. Колко ли километра сме навъртели с теб днес? Гледаме облаците и почваме да се караме за формата на огромния черен облак . Пате е. Не е кораб! И колкото и да повтаряш, че е кораб, няма да стане кораб. Защото е пате! И не е кораб! Пате. Пате. Пате. Пате. И докато определяме самоличността на облака, той, очевидно разстроен, загубил предства за вътрепното си Аз, почва да плаче. Явно не иска да е пате. Ама не иска и да е кораб! Приятният топъл дъжд започва да се усилва и да става не толкова топъл. Хващаш ме за ръка и почваме да тичаме нанякъде. Навън става все по тъмно, а дъждът - все по-студен и проливен. Защо тичаме? Няма да се стопим. Как обичам дъжда само. Дори да е студен. Дори да е тъмно.
Вече сме на някаква улица. Продължаваме да тичаме. Обръщаш се и виждаш, че съм уморена. Спираш. И аз спирам. Под един билборд сме. В ивица с ширина около 30 сантиметра, в която не вали дъжд. Сигурно отдавна е минало полунощ. Наоколо няма никого. Само ти, аз и дъждът като завеса от двете ни страни. Студено ми е и треперя. Прегръщаш ме, за да ме стоплиш. Прегръщам те, за да те стопля. Ще ме целунеш ли? Да те целуна ли?
)
, о, много очаквах, иначе какво щях да търся полугола в леглото му нощем 
На сутринта нечия аларма се раззвъня, май беше неговата, та и двамата се събудихме едновременно. Но не си говорихме, само лежахме и се гушкахме, и един момент той най-сетне разбра за какво иде реч, ентусиазира се много и се престраши да ме целуне... Беше прекрасна първа целувка 
Разбира се, доведе и до други неща, но нека не навлизаме в излишни детайли 