forum.uni-sofia.bg

Давайте ся мнения. Аз съм му фенка отскоро (Покрай Алиенде, Маркес и последното, което четох - "Дона Флор и нейните двама съпрузи" от Жоржи Амаду; чели ли сте нещо от тях). Как го намирате като жанр, какво сте чели...

А какво е то ще кажеш ли?

Довечера като се прибера от работа, ще обясня.

е литературен стил, при който магически и фолклорни елементи се вмъкват в привидно реалистичния контекст. Този похват е използван в различни култури и епохи, но днес се свързва най-вече с латиноамериканския литературен бум през 20 век. Класически текст на магическия реализъм е романът „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес, публикуван през 1967. Други известни представители на това направление са Жоржи Амаду, Марио Варгас Льоса, Карлос Фуентес, Алехо Карпентиер, Мигел Анхел Астуриас, Исабел Алиенде, Лаура Ескивел.

ААААААААААААААААА!Обожавам магическия реализъм. Маркес ми е един от любимите писатели и покрай него се запалих и сега изчитам Алиенде,а после ще почна и Амаду.Този стил е гениален.Никога не съм чела такава красива проза като тази на Маркес,той има най-невероятния начин на изразяване,който съм срещала досега."Сто години самота е задължителна книга-мноооооооого я препоръчвам.
А някой да изкаже мнение за Льоса?

Нещо не съм много наясно. Жоржи Амаду не пише ли едни сапунки от типа Любовникът на лейди Флор?

Smoking Mirror написа:Нещо не съм много наясно. Жоржи Амаду не пише ли едни сапунки от типа Любовникът на лейди Флор?

Не е Любовникът на лейди Флор, а "Дона Флор и нейните двама съпрузи" и не бих казала, че е сапунка (четох я преди месец). Всъщност си е едно богато и идейно повествование, засягащо немалко сериозни страни (на човешката душевност, изобщо национални особености и др.). Този стил започва със "Сто години самота" на Маркес, доколкото знам.

Така ли се наричало това

лично на мен не ми допада особено този сюрреализъм, при някои автори това се превръща едва ли не основен похват...

замислям се и защо се появява тази параленост - защото са се изчерпали основите на реализма, защото светът може да бъде погледнат и от една не толкова конкретна гледна точка или може би като израз на някакво бягство от реалността?!..

лично на мен не ми допада особено този сюрреализъм, при някои автори това се превръща едва ли не основен похват...

замислям се и защо се появява тази параленост - защото са се изчерпали основите на реализма, защото светът може да бъде погледнат и от една не толкова конкретна гледна точка или може би като израз на някакво бягство от реалността?!..

може би всичко заедно, а това последното най-ми допада...

Магическият реализъм е едно чудесно нещо, когато не се прекалява с него. Примерно, както при Куелю - ами не ми харесва и това, докато примерно при Алиенде, Амаду - аз съм убедена, че тези хора пишат така както разказват историята. Докато тази "меланхолия", която се усеща в изказа на Куелю примерно е опит да подражава на "Сто години самота".

Честно казано ми е доста трудно понякога с книгите в този стил... някакси ме изнервят. Но винаги има някакъв "отключващ момент" (при Маркес беше онова със струйката кръв, която потекла от раната на убития през целия град и стигнала до нозете на майка му..), след който вече ми е лесно, приятно и нужно да чета книгата...

Георги, не си прав за Амаду. Въобще не е "женска" книга. Малко е латиноамерикански, ама география, какво да се прави.

Чел съм неща от Алехио карпентиер, Изабел Алиенде и Маркес. За мен Маркес е най-въздействащ, макар любимата ми книга да не е съвсем магически реализъм - става въпрос за "Любов по време на холера". А бях крайно изненадан, когато в една критика към "Време разделно" и романа на А. Дончев бе определен за носител на магическия реализъм. може би има елементи, но не мога напълно да се съглася. Една друга българска книга, която ми попада много отдавна - "Сметище за надежди" на Димитър Атанасов определено мога да причисля към магическия реализъм - в нея едно селско сметище погълна постепенно селото, близкия град, държавата и накрая целия свят, да, образът на сметището бе нещо уникално. Но прозата на Антон Дончев не бива да се вкарва в подобни схеми, макар сказанието да има сходност с притча.

Харесвам магически реализъм, въпреки че вече може да ми дойде малко в повече, ако прекаля.
Любим ми е Маркес със "Сто години самота". Харесвам и "Любов по време на холера" и един сборник с разкази "Продавач на чудеса". Изключително скучна ми беше "Есента на патриарха"...
Също харесвам Исабел Алиенде, Кортасар, някои разкази на Борхес...
"Измерването на света" от Даниел Келман и "Поп музика от Пайала" от Микаел Ниеми, които също се водят магически реализъм, въпреки че са доста различни от гореспоменатите, са много добри.

silver_wings написа:А някой да изкаже мнение за Льоса?

Много е як, но ти сигурно вече знаеш - човекът и с Нобелова награда се окичи вече.