С бившите ми, които все още са между живите, се игнорираме. Имам предвид, че на мен ми е все тая за тях и нямам желание да контактуваме и другаруваме. И идеално ме устройва, че чувствата са взаимни. Нямаме какво да бистрим и защо да опитваме да пазим някакво приятелство.
Разликата е, че дори и да ги срещна на улицата, не бих имала против да разменим няколко думи като добри познати, защото е глупаво да се правим, че не се познаваме, както правеше баш бившият ми по едно време, когато, на всичкото отгоре, се срещахме сравнително често около Попа. Така и не го разбрах - след кратък размисъл по въпроса, се и отказах.

В последно време явно е пораснал, та миналият път като се видяхме, дори си поговорихме и го запознах с настоящия си приятел. Обаче на другия ден го е срещнал в Бизнеспарка и го е подминал като пътен знак, та не знам доколко да му отчитам "порастването".
Хора всякакви.
Аз самата съм казала на моето момче, че ако някога се разделим, не бих искала да имам нищо общо с него. Имаме твърде много спомени, заради които би ме боляло да го виждам и да не сме заедно. Което - отново - не означава, че бих го подминала на улицата или не бих се спряла поне да се осведомя как е, що е, ако го срещна случайно. То си е до възпитание, най-малкото. Но да го играем дружки... мерси, благодаря. За да се разделим, значи сме се наранили достатъчно - аз поне не слагам толкова лесно край.