Това е блогът ми, в който ще публикувам непреиздавани и малко известни произведения на български писатели, ще пиша критика към стари български книги и ще давам биографични данни за забравени писатели и поети. Освен това тука си публикувам и разказите.
Следващите два месеца и нещо няма да е много активен, че в Индия нямам достъп до това, което съм насъбрал като информация, но като се завърна в България ще публикувам доста често
Не съм голям фен на българската литература на фона на световната, което обаче не означава, че не се намират и добри български автори. Просто България е сравнително малка държава и съответно със сравнително малко хора. Няма как всички тук, както и където и да е, да са таланти, че да може да се насъбере едно достатъчно голямо количество книги, от които да могат да се отберат повече от своя страна достатъчно добри, че да са съпоставими със световната литература.
И все пак, Димитър Димов ми е от любимите автори в световен мащаб. И "Тютюн", и "Осъдени души" се нареждат сред любимите ми книги. От поетите най-много ми допадат Смирненски и Далчев. А аз и без това си имам слабост към периода, в който са писали тези тримата... Разни символизми и индивидуализми обаче хич не ме кефят. Не си падам и по възрожденската литература.
Що се отнася до съвременната българска литература, харесвам Михаил Вешим, защото е забавен. Книгите му са весели и разтоварващи и показват българската действителност такава, каквато си е, без излишен патриотизъм, възхваляване на родното и т.н., но също така и без неудобство и срам от това, което е. Защото например смятаната от мнозина за много хубава и забавна "Мисия Лондон" на Алек Попов на мен не ми беше нито приятна, нито смешна. Тая книга сякаш е написана по онзи начин, с който разни българи си казват един на друг "Българска му работа!" с оная противна, снизходителна усмивка. Не мога да разбера защо трябва да обиждаш себе си, когато всъщност се стремиш да обидиш някой друг.
Както и да е, друг български автор, който ми е направил добро впечатление, е Захари Карабашлиев с "18% сиво". Романът грабва и предизвиква емоции в процеса на четене. Сериозно, към края дори се просълзих. Има книги от български автори, които сами по себе си са хубави, но са написани само и единствено за българи, защото друг трудно би ги разбрал. Докато "18% сиво" би била интересна за всеки, какъвто и да е той по народност, с което спокойно може да си се нареди в една и съща класация с други хубави книги от световната литература, а не да се изолира като "нашенска".
Лошото при Захари Карабашлиев обаче, е че почти всичко друго, което е издал или поне което аз съм прочела, е сходно с "18% сиво". Попадна ми преди време една книжка с негови разкази, голяма част от които бяха нещо като "18% сиво", но с друг край. Главният герой като че ли винаги е един и същ, мисли едно и също, действа все по един и същи начин и най-много да се различава по име и евентуално професия от главните герои в другите разкази. Доколкото мога да определя без да съм му чела всичко и без да съм гледала нещо по негов сценарий, ми се струва, че като че ли творчеството му е малко еднообразно.
Wenn ich ihre Haut verließ, der Frühling blutet in Paris.
Feed Me!
