Разкази на форумците

[Norwegian Wood]

Из битието на един оногондурин


Тая сутрин, докато се блъсках в двеста и осемдесето - още малко, и да не вляза, ама ръгнах колянце в г*за на една баба, дето се беше изкелефелила на последното стъпало с торбите и бастуна и ни напред ни назад, та ръгнах я начи и двамата се сбутахме навътре с още поне двеста и осемдесе човека. Вратите тръгнаха да се затварят; едната приклещи дясното ми стъпало и много ме заболя, през това време шофьорът аха да потегли, ама не можа, щото видя каква е работата, а вратата притискаше ли, притискаше стъпалото ми, ама бабето и още едно бабе оставиха чантите и избутаха вратата, докато аз псовах на майка и целият рейс ме слушаше. Яки бабета се оказаха. Едвам я избутаха и шофьорът даде мощно газ, може би много му се е искало да подкара ей тъй, с полузатворена врата и крака на някакъв идиот, заклещен там. Само това още не съм виждал в градския.

На следващата спирка рейсът спря много внезапно, а бабето се блъсна в мен и с лявото си коляно усетих, че в една от торбите си има буркани. Тъкмо щях да я напсовам, и се сетих, че ми помогна да се измъкна от вратата, а й преди това нали я бях ръгнал у г*зо. Та реших, вместо пак да се ядосвам да мисля за нещо хубаво и първото за което се сетих, беше как вчера най-великият българин на нашето време - МиткооБербаатов! - вкара не един, не два, ми цели три гола. Умрех си от кеф. Както каза той в едно интервю, представя България човека и, ако той играе добре, и за България ще се говори добре. Вчера пък във Фейсбука се джойннах във фенгрупата на втория най-велик българин, дето е толкова велик, че може и скоро най-велик да стане - Григор Димитров. Групата, ако не знаете, се казва "нам си колко хиляди българи, които се гордеят с Григор Димитров". И аз понеже много се гордея с нашто момче, всеки път, като чуя химна в 12 часа полунощ по радиото(карам нощни смени в едно кафене, та затова ми се налага) се сещам за тия двамата. По вестниците пише, че били много интелигентни, но според мен малко преувеличават. Не че са някакви тъпанари, ама тия журналисти след Ицата Стоичков почнаха за всеки спортист да пишат, че е интелигентен, от не ги псова на майка на всеки въпрос.

Към "Плиска" двеста и осемдесето се поизпразни малко, даже седнах. До мене седеше някъв много парцалив и мръсен тип, дето се държеше странно и аз се чудех луд ли е, или не е. Тъкмо реших, че не е луд, когато он взе, че извади едно тиксо от ония, кръглите - аз досега не съм виждал некръгли тиксота, ама така де, да си кажа - и почна да го увива по оная тръба горе, дето хората се фащат за нея, да не паднат като спре рейса като оня път, когато бабето си излашка бурканите в коляното ми. Или на завой. Та тъкмо си викам "не е луд тоя" и тоя взе да го увива това тиксо около тая тръба супербясно, почна да гледа диво, а от устата му захвърчаха пръски. Обърнах се към него и....

Тоя с едната ръка увиваше тиксото, а с другата се пипаше. В градския транспорт. На "Цариградско". Между "Плиска" и Орлов.

Станах и му треснах един. Право в гнусната мутра. Леле, на тоя мутрата не му беше грозна или нещо такова. Беше гнусна. Беше толкова черен и миризлив, че никой не можеше да ти каже българин ли е, или циганин. Можеше и негър да е, кой ще ти каже. Бе всеки нормален човек би искал да го фане тоя и да го рита в мутрата, докато не пукне. Аз само му фраснах един, щото все пак бях в рейса.

Е*си въшката. На Орлов го фанах тоя и го свалих от рейса. Не бих казал, че като се върнах в рейса, хората се наляха да ми изказват благодарности, но сто на сто им беше по-добре без тоя в рейса. Усещах облекчението им, тъй да се каже. В рейса имаше една много издокарана п*тка, кой знае, може би от юридическия. Смигнах й. Що така става, все по такива залитам - хем хубави, хем издокарани. На повечето такива приятелите им са е*си мутрите, та последния път например едвам се спасих от бой. Не че мойта овца е лоша де, ма все пак.

На един авер от Враца братчедка му е такава мадама. Танцьорка в нощен клуб, краката до сливиците. В един от елитните вузове тука предния семестър изкара шестици на всички изпити без един - уреди сепарета за по една вечер на даскалите. А в тоя клуб сепаретата не са шега работа - към 300 лева върви едното с разните му там вина и фъстъчки. Аз за 300 лева полвин месец се трепя. А само на един изпит я скъсаха, явно даскалът не си е падал по чалга, знам ли. Нейните колежки много й завиждали. А аверът й вика - "Елено, къвто си небостъргач, да съм един талибанин, да та рутя, да та рутя..." Големи селяни са тея от Враца, суперсмях правят.

Унесох се аз да си мисля за тая Елена и за краката й, та за малко да забравя да сляза на Ректората. Така се унесох, че и за мацката от рейса забравих.

Ректорато. Всеки път, като идвам тука - а това не е толкова често, - се сещам как ми разправяха за някъв - бил едно време заместник-министър-председател. Питали го нещо за положението у нас а той казал:"Е*си държавата, щом аз съм й заместник-министър-председател!" Горе-долу и аз така - е*си държавата, щом аз станах студент. Общо взето, съм съгласен с Братя Мангасарян, дето казаха, че много хора от шоубизнеса трябвало да се съсредоточат върху селското стопанство. Че и не само от шоубизнеса. Ма като ми дават от баницата, аз какво, да не ям ли.

Той поп Киро от наше село, като разбра, че са ме приели в Софийския, се задави и насмалко да умре, а после цяла вечер се кръсти, даже някаква молитва измоли. Голяма работа е тоя, нашия поп, не е като ония, дето с едната ръка благославят, а с другата пари вземат. Аз в СУ-то влязох с матура. Матурата в наше село беше голяма работа. То, нашто село, се казва Чукурово. И в учебника по литература имаше един - дядо Гуди от Чукурово. Аз от целия учебник на матурата само него помнех. И виках да им напиша там, че такъв в нашто село няма, ама тя стана една... Събрахме се всички в една стая, там бяха и Келеша, дето знаеше наизуст всички стихотворения(туй е най-големият зубър в цяла България сигурно, ма за него друг път ще ви разправя), бяха и една-две п*тки, дето знаеха много, та си рекохме, че може и да препишем за три. Пък и те бяха въвели няква революционна система - от седемдесе точки за три ти трябваше петнайсе. Аз, дето съм толко тъп, знам, че по света ти трябват 50-60 процента за тройка. Тва петнайсе от седемдесе не ме карайте да го смятам колко е, моля ви, ма сто на сто не е повече от трийсе. Та седнахме ний, а квесторки ни бяха някви дребни и смешни лелки. Тогава Ильо - един, дето е повтарял три години и е набор 86 - почна да пърди като кон. Ама много мощно. И нарочно, много ясно. Едната квесторка дойде и го погледна лошо, а той я погледна още по-лошо и й се ухили злобно - на него му липсват два зъба в устата от мощните маризи, дето ги организира всяка седмица по селските и софийските дискотеки, - та на нея и стана лошо. После какво стана, не е много за разправяне, ама ще ви кажа само, че имам много добър(5). А по география - пет и двайсе.

Аз за Ильо и за Иван Мъглата също трябва някой път да ви разправя. Те бяха в моя клас. Ний, дето не бяхме повтаряли нито един път, бехме набор 89. Срещу Ильо още в осми клас имаше дело в съда, а Иван, набор 87, му беше свидетел по делото. Ний от осми клас сме заедно, после в гимназия отидохме в едно друго село, там не ни закачаха много, та завършихме без много зор. Хубаво, че закриха в Чукурово основното училище, че идните поколение щяха бая да се озорят, докато вземат основно. А и зубъри има де, като Келеша.

Келеша също като мене е в Софийския - голям майтап. Казвам ви го най-малкото да не помислите, че в тоя университет всичките са като мене. Не, просто моя контингент, тъй да го кажа, нещо се увеличава напоследък. Голям майтап. Келеша(Станислав ли се казваше, Светослав ли) е няква българска филология, за даскал сиреч. Е*си келеша. С тоя акъл можеше сичко да влезе - право, мраво, икономика. Тя и майка му му викаше - тая държава след двайсе години шса разпадне, ти си тръгнал българска филология.

На българска филология най-интересни са им кенефите. Един път тръгнах да се изпикая там, беше към 6 часа, ама сега, зимата, та се беше стъмнило вече.Там такова нещо като лампи нямат. Вътре беше хлъзгаво, явно чистачка беше минавала скоро. С прожектор ли си беше светила, не знам. Вътре разни врати бяха откачени, други липсваха, казанчетата бяха счупени. Бях като Индиана Джоунс, ама все едно сляп.

Кенефите на българската филология може да са адвенчър на тъмно, ма не са като тия в северното крило. В северното крило има най-яките надписи. Ей сега ми се приходи тамън и отидох да си ги припомня. На втория етаж, като влезеш в общото помещение, веднага вляво е любимия ми кенеф с любимия ми надпис - "Кат сера не се бърша На майка си леля викам". Тва все едно от Слави Трифонов е измислено. Аз книги не чета, ама, ако Слави напише някоя, ще я прочета, чесно.

Тръгнах после, след като си свърших работата де, да си мия ръцете, ама забравих, че чешмата е лабава, та, като дръпнах кранчето по-силно, и оназ ти тръба изскочи, а водата шурна нагоре и напред - демек към мен. Да не ви разправям кво ми стана. Хванах това нещо, чучура, дето изскочи, де, и извиках нещо за майка му и някои части от тялото му, направих замах и го метнах в онова стъкло, дето си седи над мивката и се води огледало. То пък взе че се счупи, а аз си седях и водата продължаваше да ме пръска. Затова си излязох.

Е*си, как никой нямаше в кенефа, как никой не дойде. На хората не им пука много. Влязох в лекцията с петнайсет-двайсет минути закъснение и единствено си мислех за това, да не ме усетят, че съм чупил стъклото. Да го е*# в стъклото. Тука всеки си пуши където си иска и не казват нищо, а на мен ако за някакво миризливо стъкло - не огледало - ми кажат нещо, ще ги напсовам на майка. Един съвет - ако ви се ходи много до кенефа, идете в ония кенефи до асансьорите, в централното крило. И там няма топла вода на чешмите - тва да не е ТЕЦ - ама поне е чисто и светло, и плочките са нови. Като влизах, мойте колеги си седяха и пишеха, а професорката дрънкаше нещо. Тя е пекана, тая професорка, ама никак не обича да й се закъснява.

- Колега, винаги, когато някой пропусне да удостои с присъствието си първите петнадесет... - сигурно щеше да продължи да ги реди, ако не забеляза, че съм целият мокър. - ... о, но вие може би сте срещнали обективно препятствие по пътя си към лекцията, може би ви се е наложило да преплувате някой океан?

Смях в залата.

- Мне, с гаджето си играхме на водни пистолети.

Ейб*си, как го изпрасках това, не знам. Първото, което ми хрумна. Много ме бива за такива неща, на място да праскам глупости, пък и мислех само за това, да не ме усетят, че съм виновен за шумотевицата. На мене повече се смяха.

следва продължение, като имам вдъхновение

[Kristo]

Точно си пишех разни неща, па се присетих, че има и литературен раздел у форома, където за мой СРАМ не се отчитам редовно и подобаващо. Затова и поради причина, че наскоро "дебютирах" в прозата, реших да отворя и такава темица където да си пускам тук-там, каквото душа ми роди (защото да ви се оплача - няма тема в раздела посветена на разкази на форомци,пфъъъъ)

Та, ще е адски фамозно да се пусне и тема "Тема за коментари на разказите на Кристо", затова предлагам коментари и мнения направо тук, някои хора ще получат удар ако името ми е в 4 теми в лит. раздел. Аз ще съм между тях сигурно, де...

Хайде първи разказ, който бих кръстил "Селцето"

Не бях ходил никога там – малкото селце на юг от Карнобат, където баща ми се кълнеше, че е изкарвал най-прекрасните си летни ваканции. Като градско момче, не съм имал досег с живота в дълбоката провинция, но дотогава живота там е бил друг...

Бяхме само двамата – майка ми се грижеше за малкия ми брат, не им беше до пътешествия все още. Баща ми и аз взехме колата и се отправихме на път. Докато пътувахме слушах чудни истории, къде пресилени, къде съвсем реални, за селските панаири, за игрите, за състезанията, за лудориите. Тогава бях дете и всичко това ми се виждаше привлекателно, нямах Дисниленд, но това място все повече ми заприличваше на този увеселителен парк, където няма проблеми, а само забавления. Живеехме в града и този носталгичен чар на селцата в Долината ме привличаше особено. Беше лято – това го помня определено! Не съм сигурен обаче дали беше лято по принцип или само в моята душа така го усещах. Бях странно хлапе все пак.

Скоро подминахме табелата с зацапан, но ясноличащ си надпис „Татарево” – така се казваше родното село на баща ми. Той нямаше търпение да ми покаже всичките места, които е обикалял като малък – сякаш миг след като е влязал в селцето, се е върнал 20 години назад и отново е в чудната приказка на детството си. Тази същата, в която бях и аз тогава. Но когато видяхме първите къщи честно казано се изплаших – порутени постройки, далеч от идеалния блясък на здравия социализъм, който ги е тресял преди петилетки. Беше зората на демокрацията и сякаш имаше промяна във всичко. Баща ми спря колата до старата си къща и хвърли поглед наоколо, сякаш се беше изгубил. А познаваше това място със затворени очи.

Не се чуваше нищо – не знам как да го опиша по друг начин. Бях решил първоначално, че всички са в центъра на селцето. Все пак бяхме дошли точно в деня на панаира и логично беше всички да са там около площадчето, да има народни песни, хора, захарен памук може би, десетки сергии – знаете как е по тия панаири. Но тишината беше плашеща. Не такава, която постепенно се превръща в глъчката на радостната тълпа, най-накрая достигнала до върха на годишния цикъл – празника на селото, отпразнуван със събиране на всички. А такава която просто ще се окаже безкрайна тишина...

Тръгнахме пеша, а баща ми ме „развеждаше” като екзкурзовод из селцето – знаете, в тази къща отляво „живеела баба Тинка, която винаги ме черпеше локум”, казваше той, а отдясно „братовчедите които имаха много кучета и привечер ги разхождахме” – такива неща общо взето. Но на фона на тези преразкази и аз, и баща ми виждахме... сенки... призраци. В двора на баба Тинка имаше вехтории, сякаш е минала армия от там и са забравили тонове ненужни неща. Да, тя не живеела вече там, споминала се горката жена. Децата и работили у Варна, къщата не им трябвала дори за лятна резиденция. И я изоставили на съдбата. Същата, която я е превърнала в къща-призрак на предишните емоции, предишните преживявания. Същата съдбата, която я е превърнала в безшумно местенце, където можеш да чуеш звук само ако мравките по двора почнат да обсъждат клюки за мравешката царица, зад гърба и естествено. А къщата на братовчедите на баща ми – продали я били на техен семеен приятел, отишли в чужбина (и все още са там, баща ми често ми напомня) – той заминал да работи другаде, животните ги продал, двора бил запустял, нямало вече цветя, домати, магданоз. Кучетата, които очаквах да зърна, явно не са били там от години. То и баща ми не се е прибирал в селото от години, казваше тогава. Първо работата, после мен, брат ми, едно-друго, ала-бала. Не му останало време, а и баба и дядо си взели апартамент в града, затова нямало къде да се прибере на село. Но беше обещал да ме заведе на панаира и така и направи. Проблема беше, че явно не е очаквал че бягството на хорат а от селата, ще придобие такива апокалиптични размери...

Аз дори бях изплашен – вървяхме няколко минути из селото (което е било с около 1000 души население през онези години когато баща ми е бил дете) – а не виждахме жива душа, и тук нямам предвид само хора. Преди е имало стада. Големи стада. И баща ми и братята му са ходели да посрещат техните кози за да ги прибират по залез слънце. Улиците са били оживени – все едно забързан малък град, в който кипи живот и за разлика от реалния град – хората наистина имат работа за вършене. А сега – къде бяха хората?

Минавахме по една малка уличка между някакъв безкраен рид от къщи. „Имаше доста кучета които лаеха от двете ми страни, като тичахме като деца по тази улица” – баща ми посочваше всеки един двор и къща там. Какво съм си мислел тогава не знам, но сега си спомням само, че повечето къщи бяха полусрутени, нямаше животни или хора, тук-там нямаше и огради или дори следи, че е имало някога. Баща ми може би осъзна, че животът е напуснал тази уличка. И може би му стана мъчно, че никой не си е дал труд да опази това място от запустяване. Може би хората не са имали избор. Спомените му бяха живи, но свидетелствата за тях бяха убити. Аз едва ли мога да предам всеки един спомен, който чух през този ден. Но как да ги запомня всъщност, като местата, които виждах не ми се връзваха с историите. Едва ли са играли на криеница в големия двор на Самуилови, който сега беше просто голямо място с голямо НИЩО в него. Без места за криене, без дори следа от беседката им или кладенеца им. Без следа от Самуилови, изнесли се след промените в чужбина, обричайки чудния си някога дом на... това...

Излезнахме скоро на нещо като „главната улица” – баща ми винаги бил предупреждаван да се оглежда на нея, защото минавали коли и камиони, все пак е било по пътя между Карнобат и Средец – доста натоварен за времето си. И аз като добро дете, се огледах само за да получа учуден поглед от баща ми – нито се виждаха коли, нито щяха да се видят, скоро. Огледах се все пак, какво да правя? Но той сякаш беше осъзнал, че това действие е било доста излишно. Тръгнахме към центъра на селото директно по асфалта – плочките на тротоарите бяха изкрътени или направо липсваха. Дъждът беше направил почвата около тях на локви или на кални сепаренца китно разположени до изпразнените от смисъл и съдържание имоти. Къде бяха тия хора от селото? Може би изглежаше логично да няма никой по домовете, както и доста хора да са се изнесли. Но всички?

Аз вече преживях очаквания вкус на пуканки или захарен памук или захарно петле или защо не и трите? Главата ми, като на всяко дете, е била в моите си собствени облаци и дори и войната да бушувала около мен, нямал съм да забележа. А баща ми забеляза – погрома. Стигнахме до центъра на селцето и той просто спря и зяпна – нямаше панаир, нямаше хора, нямаше дежурните 2-3 старци на хоремага, които стоят там по цял ден и обсъждат политиката или момите в селото, според сезона (а дори и днес по селата има такива, нали?) – магазинът „Златна орда” беше без стъкла, рафтовете бяха празни, човек там нямаше. До пейките и чешмичката също нямаше хора. Излишно е да казвам, че и вода не течеше вече. Нямаше откъде, нямаше и накъде. И също е излишно да казвам, че баща ми очакваше друга гледка. Може би защото, за разлика от мен вече е бил десетки пъти на този панаир и знае как изглежда. А сега...

... сега беше... просто това. Празни улици, никакви хора, пустеещи главни сгради на селото – кметството с раздърпани пердета, очевидно тарашено от някаква тълпа. С изваден стол, само 1, останалите – неизвестно къде. Или неизвестно от кого взети. Нямаше музиканти, нямаше посетители от съседните села, както би се очаквало. Тогава се опомних за миг и осъзнах какво си мисли баща ми – „Ние сме сами в цялото село!” – няма други хора, няма и да дойдат. До другия край на селото сигурно също щеше да е така пусто. Реката щеше да е пълна с боклуци, гробището пълно с измрели хора, кошарите и кокошкарниците – празни. Нямаше да има следи от цивилизация, а от изчезнала такава.

Баща ми може би се просълзи. Тогава мислех, че са му отнели празника, все едно на мен биха ми отнели Коледа – просълзих се и аз при тази мисъл, все пак кое дете иска да се откаже от Коледа? Но сега като порастнах и съм вече дърто магаре, осъзнах, че не е било това причината – те му бяха отнели живота, такъв, какъвто го е помнел. Не само 1 ден през лятото, панаир и игри. А всичко, разбирате ли – всичко.

И ето ни сега – още преди 12 на обяд, всичко беше приключило. Може би осъзнах, че няма всяко лято да си прекарвам там в игри. Бяхме в нещо като призрачно-селце, което така и не се възстанови за живот. Просто хората го напуснаха или умряха в него. Да се радвам ли, че не ходехме на гости по къщите? Защото бяха открили умрели възрастни хора там, непогребани – просто те си умирали, но нямало кой да разбере това. И където ги заварила смъртта – там. Някои на пейката в двора, други в леглата си, трети в обора при животните. Било е като война – но тъй като не съм виждал война, не мога да твърдя. Това което видях беше погром от войната. Дали миризмата не беше на умряло, а не на кравешки тор? Кой можеше да направи разликата всъщност? И двете миришат на поражение и скръб.

Баща ми беше безмълвен твърде дълго време. Помня, че тогава просто се обърнахме и се прибрахме към колата, без да кажем нищо. То всичко беше ясно де, какво да говорим? Потеглихме и се прибрахме вкъщи. Не носех играчка за малкия си брат, нямах такава и за себе си. Нямах хубавите спомени или прекрасния летен ден. Имах само сблъсък с реалността, който не ми хареса и остави горчив вкус в устата ми. И на баща ми също, сякаш ни бяха зашлевили по 1 шамар. И май още боли...

27.02.2011

[invisible]

мн слабо цъкай цс по добре

[slighter]

...

[invisible]

аз казвам моето си мнение не ме грабна не ми хареса има повторения
ама аз толкова и разбирам от тия работи така че мнението ми не е някакво меродавно

Вие пробвали ли сте да напишете такова нещо, хич, ама хич не е лесно!

хахаха а ти пробвал ли си да караш от ония колелета дето са с 1 гума и седалка .. , хич, ама хич не е лесно .. и да си после не пускаш из форума снимки на изпочупените си кокали нали

[Kristo]

Войникът

Северозападна България, 2041г.

Малкият взвод напредваше бавно в горичката. Наляво от тях се чуваше бързащият за някъде планински поток, който им припомняше, че все пак не бяха попаднали в ада на Земята. Нагоре и напред в почти безкрайната гора, стърчаха високи планински върхове, сякаш отбелязващи краят на работния им ден. Който беше ясно определен между впрочем – преминаване през гората и нахлуване в малкото планинско селце, прекъсване на комуникациите на Българската армия и задържането му, докато моторизираната дивизия прати машини да контролират пътя и мостчето над реката. Може би на пръв поглед лесна задача за младите рейнджъри. Те се промъкваха в шубраците, почти без страх, сякаш са излезли на пикник, само, че вместо мечки, в гората ги чака противник. А истината бе, че българите се бяха изтеглили на юг от планината преди дни и пред групата войници не стоеше никаква заплаха.

Грегорио беше един от тях – млад войник от силите на Коалицията, който беше мобилизиран и пратен на първата си мисия като част от взвода – част от 31ви пехотен полк. Донякъде беше щастлив, че досега не беше влизал в реален бой. Беше минавал покрай опустошени села и градове, беше зачислен за обсадата на Видин, но градът падна по-рано от очакваното. И така до днес – най-накрая истинска мисия, с потециален риск. Грег, както го наричаха, изпитваше основно две крайни чувства – страх от неизвестното, в което се впускаше и гордост – идваща от факта, че вече е истински мъж. Да, имаше пушка, пистолет, пълно бойно снаражение и заедно с около 30-40 негови връсници на по 22-23г. бродеха из вражеска територия, очаквайки я засада, я капани, я дори партизани оставени в тила. Чувството за страх не можеше да го обвземе напълно именно заради това странно чувство на гордост от изпълняване на войнския му дълг. Разбирате - странно нещо е войната, тя прави хората такива, каквито те не биха се видяли в нормалния живот.

Командирът на взвода беше видял раздвижване надолу по склона – край реката ставаше нещо. Не беше трудно да избере подходящ войник да отиде да поразгледа и да докладва – Грегорио. Да, той се отличаваше с всичко. Беше нетипичен уплашен младеж, пратен от армията някъде из горите да стреля и да бъде отстрелван. Но не беше и жадния за войнски подвизи млад кашик. Сякаш Грег се намираше в сън и си го изживяваше без притеснения. И не беше чудно, че той с бодра крачка тръгна надолу, отделяйки се от групата. Приклеклал, стиснал силно оръжието си, той си пробиваше път през по-гъстите дървета, противно на всякаква логика, минаваше през тях – за да може да е по-скрит. Очакваше всичко да има по-надолу – минохвъргачки, снайперисти, цяла армия с насочени към него оръжия, дори танк да му цъфне зад всеки храст. Очите му изследваха всеки сантиметър от хоризонта пред него – идеята, че беше сам срещу вероятния противник, го убиваше. Той се подготвяше психически за всичко, може би за да си спести всеки възможен шок. Затова може би и не видя камъка, върху който стъпи накриво и се подхлъзна. Скоро се претърколи и падна надолу по склона. Тялото му спря чак при един дънер, в който Грег си удари главата и изгуби съзнание...

...

Децата бяха чакали това цяла седмица – екшъна! Селцето беше опустяло доста преди това, още може би преди инванзията. Мъжете бяха до един мобилизирани, а жените и децата трябваше да бъдат евакуирани навътре в страната. Но не всички успяха да напуснат това място. Четири деца с имена Стефан, Надежда, Иван и малката Ина бяха останали там. Всички бяха на по 12 години и учеха в селското училище, дори в един и същ клас. С изключение на Ина, която беше само на 8 и беше в групата им, защото беше далечна роднина на „батко” Иван. Децата вече разбираха, какво става в страната и бяха готови да посрещнат събитията, сякаш за това са родени. Вече бяха преминали достатъчно подготовки и курсове и можеха да участват и те в цялата работа. Затова и тази сутрин беше истински важна за тях.

-Ина, донеси останалите тук – изкомандва Иван. – Ще ги приберем при другите.
Малкото момиченце остави торбата до празния варел в склада на децата. Те взеха един бинокъл и се насочиха към гората, нагоре от изоставената свинеферма, която ползваха за своя „база”. Бяха видяли, че коалиционните войски навлизат в гората и преустановиха дейността си. Скоро чуха шум, идващ от склона, и това което видяха беше падащото тяло на Грег, което спря на около 20 метра от тяхното скривалище. „Наблюдателния бункер”, както го наричаха. Това което Стефан им докладва ги зарадва – войниците не разбраха, че техния другар беше паднал и продължаваха навътре в гората, както децата очакваха. Грег беше изоставен сякаш назад, все едно не е важен за своите. Тогава децата решиха да се приближат и да видят дали е жив.

Войникът лежеше в безсъзнание до дънера и в мислите му се въртеше една основна мисъл – „мъртъв ли съм”? Не можеше да вижда какво става около него, но чу ангелските гласчета на обиколилите го 4 деца.
-Диша, сигурно е паднал, а не е стигнал до бомбите. – вметна Стефан.
-Да, все пак сме ги сложили по-навътре и са навързани, ще се активират като вълна в морето, лятото като е топло! – допълни Надежда.
-Вижте го, върти си главата, сякаш е пиян или ще бълнува... – обади се малкото Инче
Грег вече беше в своя собствен сън – около него бяха 4 ангела, който го съдеха за живота му – че беше изоставил семейството си и малките си братя и хвана пушката. Стефан и Иван напомняха на тези малки братя. Закачаха Надежда, както децата правят обикновенно, когато няма възрастни наоколо. Грег си въобразяваше, че небесните ангели го подиграват – показваха му, какво ще изтърве, умирайки във война на другия край на Европа. Стана му мъчно, но не за себе си, а за семейството си. Нямаше да ги види никога, нали? А сега дори не разбираше езика на тези създания, който виждаше смътно, през премрежения си поглед. Беше се ударил лошо, спор нямаше. Искаше му се да е час по-скоро в Ада, за да започне да изтърпява наказанието си. „Съдебният процес” му се виждаше по-голямото зло.
-Дали ще се събуди скоро? Изглежда добре, не е тежко ранен! – учудено загледа останалите Стефан. – Да го повдигнем ли?

Децата с общи усилия и без да си кажат нищо почнаха да изправят леко падналият войник. Изглеждаше безобиден така, паднал и почти спейки. Предвидливо му бяха взели пушката и пистолета и го претърсиха за някакви други ценни находки. Все пак беше обикновен редник и нямаше нищо такова по себе си, освен оръжията. Но и това стигаше на децата, сякаш подранил коледен подарък! Грег почна да се разбужда от удара и още преди да отвори очи, ръката му инстиктивно посегна към удареното място на главата. Иван извади шише с вода и реши да направи нещо. Не знаеш още, кое щеше да е по-удачно – да наплиска лицето му или да му го подаде за да отпие. Грег леко отваряше очи и се опитваше да си събере ума на едно място. Все още вярваше, че е мъртъв и че вижда привидения, който сам си беше създал. Децата отговориха с усмивки, сякаш зарадвани, че техния „пленник” е оцелял и е хванат жив. „Кой си ти?” – чу ги да казват. Не разбра, какво значи това, а и нямаше какво да отговори. „Какъв си по ранг?” – още един такъв въпрос. Грег се усещаше някак малтретиран от тези деца. Но той ги виждаше като Ангели на Възмездието, пратени от Господ. Главата му не можеше да осъзнае, че е жив, че усеща болка. А той усещаше и то доста. Подадоха му шишето с вода, и той не знаеше какво да прави. Почна да го оглежда. Отвори очи с известна доза болка и се опита да разбере, за какво служи шишето. Децата не можеха да повярват, че леко изправилият се войник, не знае къде е и какво става. „Да не си е изгубил паметта?” – попита малката Ина. Грег я погледна, но отново не разбра, какво казва тя. Опитваше се да проумее връзката на въпросителния и поглед с шишето в ръката си. Видя символи на кирилица по него, но не осъзна, че все още е в България. Не се и опита да прочете нещо, все пак. Държеше шишето и го гледаше, сякаш му предстоеше изпитание. Да, Грегорио не знаеше какво става, беше в нещо като сън и чуваше звуците със странно ехо. Сякаш не беше на този свят. Да – всичко се връзваше – беше паднал, беше умрял и сега беше на друго място.

Чу се експлозия. После още една и още няколко след това. Викове, крясъци, издаване на заповеди, докато гласовете не спряха след щедра порция експлозии, след това всичко утихна. Грег се огледа около себе и позна мястото, където беше „загинал”. Децата се зарадваха и затичаха нагоре, носейки оръжията на младия войник. Той започна да осъзнава нещата малко по-малко. „Колко са много, къде ще ги заравяме, не можем да ги оставим тук!” чу се от горе. Децата изучаваха позната им гора с погледи и с помощта на един бинокъл. Пред тях беше кървава баня, която не ги стрестна. Напротив тя ги накара да се усмихнат. А малко по-надолу от тях, по склона, Грег осъзна, че водата е от тях и те вероятно не са ангелите, за които ги мислеше.

Децата поразгледаха маркираните от тях дървета и установиха, че всички екслозиви са избухнали. Прибраха, каквото можаха от труповете и тръгнаха обратно към „базата си”. Сякаш знаеха, че вероятно ще трябва да минират горичката пак, да скрият труповете и зачакат нов „улов”. Бяха забравили изцяло за Грег, който успя да се изправи, макар и с болка в краката от падането. Той започна да се катери по хълмчето и излезе там, откъдето се отдели от своя взвод. Скоро стигна до опожарената част от горичката и най-накрая се върна в реалността – пред него бяха избитите му бойни другари. Нито един не се беше спасил. В другия край на тази част на гората се чуваха веселите детски гласове, които върнаха Грег в епизода преди малко, където беше в „раят”. Видя и шишето в ръката си отново, усети, че екипировката му а нарушена. Тогава и осъзна за първи път, какво се бе случило – всички бяха мъртви, но без него. Децата се бяха погрижили да избият толкова хора, но бяха забравили за него. Сякаш той не беше войник, а загубен турист в гората, на когото са помогнали. Грег осъзна, че определено не е в рая, където е стигнал като е умрял, за да бъде съден и наказан за греховете си. Не – той беше жив, но положението не беше по-добро... той беше в ада, така или иначе...

[Boromir]

И двата разказа не ги бива. Първият има известна идея, но е като чернова, много има да се дялка, докато стане гладък и плавен за четене. Описанията са добри, но сравненията куцат - нито умрялото, нито кравешкият тор миришат на скръб и поражение.

Вторият разказ е просто слаб. Никаква идейност, никаква оригиналност. Пък и тая ти обсебеност, Кристо, с воденето на бойни действия в близкото минало/бъдеще на България е просто... излишна. Ако толкоз искаш деца-войници да взривяват американци с експлозиви по дървета - сложи си разказа във Виетнам или Либерия.

Правописът също е на тъжно ниво. Човек с претенции и амбиции като теб да не знае елементарни правила от правописа и пунктуацията на родния си език? Не жалко, а срамно.

[alter ego]

СРАМ
27.02.2011

Само как пишеш СПАМ

[Boromir]

Тъй като не виждам с какво графоманията на Кристо е по-специална, та да си има отделна тема, я сливам с отдавнашната тема "Разкази на форумците".

Отдавна не е имало активност тук... Което е жалко. Дерзайте!

[phantasmagoria]

Гледам и аз ,че отдавна не е имало активност,но понеже най-първият ми разказ беше в шести клас в една тетрадка от 40 листа,на чиято корица имаше картинка с някаква група дето се казваше ''Прикованите гущери'', няма да го сложа,макар че голям смях щеше да падне. Ще постна обаче първият ми разказ на Word Май е от 2008 година,малка бях, може да губят моменти и логически връзки, но пък се усъвършенствам.
Enjoy
1.

- Ще закъснееш, Тайсън! – провикна се от стълбите Слай. - Или може би искаш да те потроши?!

- Спокойно! - отвърна Тайсън със сънит глас. - Какво толкова? Досега не съм закъснявал за срещите си. Какво има за закуска?

- Пържени филийки по мексикански.

- Люто? - ококори се Тайсън.

- Братле, това, че са по мексикански, не значи непременно, че са люти. - успокои го брат му и го подкани да седне.

- Може би не трябва да ходя – почуди се другият. - Може би просто трябва да си остана тук поне днес, докато татко забрави. - каза той и си отхапа от филийката.

- Хаха - усмихна се Слай - Първо: татко не забравя. И второ: може би е по-добре да се извиниш, не мислиш ли? - той сложи ръка върху рамото на брат си.

- Няма начин! - отсече Тайсън. - На тоя глупак няма да се дам. Не е честно той да измисля всичко, да обира лаврите, а аз да съм наказан. Няма да стане!

- Добре де, добре. Само се успокой. Искам да кажа, че мисля, че май е по-добре да се разберете със Сийтън и толкова.

Тези думи накараха Тайсън да се замисли. Дали пък не беше по-добре насаме да се разбере с опонента си. Дали пък нямаше да направи нещо, че той да спре да го тормози...

- Е, ставам! - каза изведнъж Тайсън и стана от стола.

Брат му също стана, като се завъртя и го погледна. После каза:

- Внимавай!

Тайсън се обърна и се приближи до Слай. Сложи ръце на тила му и го целуна нежно по челото.

- Ти не се притеснявай. - успокои го той. - Знам какво върша, защото...

- Си по-големият. - довърши брат му, а Тайсън поклати глава одобрително.

- Точно така! Чао!

Тайсън се обърна и се качи по стълбите. Влезе в стаята си, погледна компютъра, след това бавно отиде до прозореца и се загледа невиждащо в улицата. За миг се замисли дали наистина живота, който живее е реалност или просто сън...

Обърна се и погледна високото огледало. Хвърли поглед по него, разгледа древните орнаменти, погледна изящно направените обърнати пентаграми и разтърка тила си. Замисли се малко и тръгна към него. Застана пред огледалото, стъпи една крачка напред, после втора... скри се зад него.





2.

Както обикновено мина през големите порти и пред него се откри гледка изразена в буйни пламъци, разположени около площадка (с диаметър около 20 метра) . Влезе по- навътре в тях и като махна с ръка те се отместиха. Новият изглед беше в новите две големи порти. Пред тях обаче стояха мъж и жена. Може би чудовища и муза.

- Ха, адски красив както винаги, Тайсън. - каза жената.

- Старая се, Хелена. - отвърна хладно момчето.

- Откога не си идвал тук. - обади се с дрезгав глас мъжът. - О, чакай да помисля - той сложи пръст на устните си и погледна нагоре - от миналата седмица, може би. - засмя се.

- Хахаха - каза иронично Тайсън. - Смешно ли ти е, Áдриан? - Тайсън го хвана за гръкляна и го повдигна с една ръка. Когато усети, че Адриан не издържа, го пусна - остави ме да вляза.

Адриан сложи ръка на бузата на момчето. Изгори я така, че усети огъня на Ада в сърцето си. Когато обаче Тайсън отхвърли ръката му, изгарянето като по чудо зарасна. Изблъска и двамата и мина през вратите.

Озова се в кабинета на баща си, който беше седнал зад голямо махагоново бюро, на което бяха запалени свещи. Той, красивият мъж, с изящно бледо лице със строги черти на лицето, беше сплел пръсти, гледайки Тайсън право в очите.

- Седни, синко. - подкани го той.

Тайсън се подчини и седна на креслото отсреща на бюрото.

- Здравей, татко. - поздрави той.

- Знаеш защо си тук, нали? - попита бащата.

- Заради глупавите номера на Сийтън. - отвърна с ирония синът.

- Или може би заради своята заядливост, Тайсън...

Тайсън направи гримаса,но остави баща си да продължи.

- Виж - започна мъжът - Сийтън е моята дясна ръка. Няма да позволя на детския ти мозък...

Тайсън рязко стана от стола.

- Не ме наричай дете, татко! Много добре знаеш, че ако не съм аз, няма начин да си взимаш... - замълча за кратко. -отплатата.

- Не ми повишавай тон! - каза хладно бащата и също стана, като отиде право пред него.

Тайсън го погледна в очите. Не направи никаква реакция, нито едно мускулче не трепна, когато баща му го хвана за челюстите и той почувства като цялото му тяло охладнява. Но в мозъка му бушуваха хиляди адски пламъци. И каквато и болка да изпитваше, нямаше да се даде.

Но баща му изведнъж го пусна и Тайсън отново усети притока на нормална топлина в тялото си.

- Мисля, че трябва да забравиш за станалото със Сийтън. -тихо каза той.

- Мисля, че трябва да го оставиш на мен. - отвърна Тайсън - помниш колко пъти доказвах, какъв идиот е. Колко пъти ти разбра, че той ми погажда тези номера. Сякаш е човек.

Мъжът се подсмихна.

- Тук си прав.

- В осемдесет процента от случаите аз съм прав, татко. - отвърна момчето и скръсти ръце.

Когато обаче видя, че може би няма какво да каже, Тайсън тръгна да излиза. Обаче се спря и се обърна към баща си, който все така изпитателно хладно го гледаше.

- Кажи, синко? - зачуди се той.

Тайсън помисли малко. Разчуди се дали да говори и накрая каза:

- Искам битка с него.

- Хахаха, искаш прекалено много, Тай. – отговори баща му.

Тайсън се върна до бюрото. Погледна баща си пламтящи очи.

- Искам битка със Сийтън! – потвърди той студено. – Ще бъде последната в живота му. По дяволите, татко,съвземи се!

- Не ми казвай какво да правя. - Каза бащата

- Той ме мрази! Не искам да съм нито около теб, нито около сестрите ми, никой...

- Той е моя дясна ръка.

- А аз съм твой първороден син! Аз би трябвало да съм твоите очи и уши, аз да взимам договорите...

- Още си прекалено малък, за да правиш каквото и да било. Не ти ли е достатъчно, че си ми син, че знаеш какво става, че взимаш душите и всичко останало. Не се ли задоволяваш с това, че си безсмъртен, а? – той стана от стола, отиде до сина си и застана на няколко сантиметра от него - Прекрасен си, Тайсън. Най-красивият. Мой син, моят първороден син.

Тайсън погледна баща си. В очите, после в устните, после пак в очите.

- Искам Сийтън в краката си. - потвърди момчето.

- Няма да се откажеш – отбележи мъжът.

- Аз пък съм на мнение, че двубоят е добра идея. - чу се мек глас в края на стаята. Сийтън стоеше в един тъмен ъгъл,приятно настанил се в едно кресло, пушеше цигара.

Тайсън се обърна към него, тръгна и го нападна. Но баща му го възпря само едно махване на ръката.

Сийтън стана и се приближи. Косата му бе дълга до раменете, очите стъклени, устните червени и плътни, с овално лице и подчертани челюсти и скули.

- Щом момчето иска да се бие с мен, няма проблем. - довърши той.

- Ето на. - възкликна Тайсън.

Красивият мъж въздъхна:

- Е, добре. Нека има дуел.

- Това исках да чуя. - плесна с ръце момчето. - Благодаря, татко.

Баща му го погледна строго и Тайсън почувства прилива на енергия по гърба си.

- А теб, долен изрод, - обърна се младокът към Сийтън - ще те направя прах! – изгледа го злобно и си тръгна.

- Какво мислите да правите? – попита Сийтън.

Мъжът седна отново в креслото си, облегна се и погледна мъжа срещу себе си.

- Нека има битка. – каза накрая.- Дай му да разбере малко.

- Но..

- Знам, но не можеш да го убиеш, все пак ми е син. Помисли! Безсмъртен е. Нека му мине мерака. После го остави да те победи. Разбира се, гордостта ти няма да ти позволи, но го направи. За мен!

- На вашите услуги, Сатана. - каза тихо Сийтън, обърна се и излезе.

Бащата на Тайсън продължи работата по договорите.



3.

Тайсън излезе от огледалото. И точно право в полезрението му попадна фигурата, лежаща на леглото му. Женска, не много висока, с буйни тъмни къдрици и дълги изящни ръце.

- Джесика! - каза той с едва забелязващо се изумление - Какво търсиш тук?

- Отдавна не сме се виждали, братовчеде. - отвърна момичето. - Не се ли радваш да ме видиш?!

Тайсън се подсмихна.

- Знаеш, че винаги се радвам, когато си тук. - отвърна той. - В леглото ми.

Тя се изправи и застана близо до него.

- Нали не мислеше, че ще забравя красивото ти лице? - усмихна се тя и нежно го целуна в ъгълчето на устните.

Това го подразни. Прииска му се да я сграбчи, да я хвърли на леглото и да прави с нея каквото си иска.

Но вместо това леко я прегърна и целуна по врата. Тя потръпна от ледения му дъх по раменете си. Сложи ръцете си на тила му и го погледна в дълбоките зелени очи.

- Не си се променил, миличък - каза накрая. - Все така изящен. С прекрасна усмивка, дълбоки очи, с дълбок поглед.

- Които ще стигнат дълбоко... - отвърна шеговито той и се усмихна широко.

Белите му зъби правеха усмивката му още по привлекателна. Джесика не издържа и го целуна. Горещо, страстно, дълбоко. Той ù отвърна. Тя усети смразяващия, но така лек дъх в устата му. Тайсън сложи ръце на кръста ù и я понесе към леглото. Легна върху нея, целувайки я навсякъде по врата, устните, лицето... Когато мина известно време и двамата бяха стигнали по средата, Тайсън усети разяждащата болка на тила си. Стана от леглото и го разтърка.

- Какво има? - попита Джесика.

- Пентаграмата. - отвърна ù момчето.

- Дай да погледна. - каза тя и понечи да види татуса. - По дяволите, Тайсън, какво си направил?

- Какво да съм направил? - Учуди се той.

- Кръвта ти... Пентаграмата кърви.

Тайсън докосна звездата и когато погледна ръката си, съзря катранено черната си кръв по нея. Погледна Джесика.

- Какво има, Джес?

- Забравих да ти дам това.

Тя отиде до якето си и извади плик. Подаде му го и той го отвори и извади бележка, на която пишеше:

„Утре. Полунощ. На Дяволската арена.”

- Какво има тогава? - попита Джесика и го погледна озадачено.

Тайсън вдигна глава и каза:

- Погребението на Сийтън.

Джесика го погледна едновременно със страх и възхищение.

- Тръгвам. - каза накрая.

- Защо? - учуди се момчето.

- Знам какво искаш, братовчеде. - подхили се тя. - Имам работа, а и ти не си много в състояние...

- Ооо, напротив, красавице.Напълно в състояние съм. - Отвърна той с охота и понечи да я целуне. Тя обаче леко се дръпна, като сложи пръст на устните му.

- Мисля, че споменах, че имам работа.

Тайсън прокара ръка през гъстата ù игрива коса и я погледна отново с онзи поглед. Приближи се още и прокара език по ушната ù мида.

- Ще го убия. - прошепна той.

- Знам. - каза тя със същия тих тон.

- И ще те имам.

- И това го знам, Тай. - усмихна се отново Джесика.

- А сега се махай! - каза рязко той, хвана я за тила и я хвърли в огледалото.

Отиде до банята, взе една кърпа и я притисна към тила си.





Отиде на уреченото място. Застана по средата. Около него имаше само и единствено пламъци; това, върху което беше стъпил - кръгла арена, направена от мрамор, леко кафяв сякаш с бели примеси. Диаметърът ù беше около десетина-дванадесет метра.

Не му беше топло, макар че пламъците горяха със сила. Беше застанал гол до кръста, само по черни джинси. Замисли се за миг, дали да не побегне... После размисли. Не, каза си, няма да бягам от тоя. Провали последното взимане на душите, да му отстъпя: Не!

Усети ледено докосване по ключицата си. Не се дръпна, защото всъщност бе приятно. Усети разтриване по гърба си, издължи врат и затвори очи.

- Наистина ли мислиш, че можеш да ме победиш, хубавецо? - запита го Сийтън, който плъзна ръката си по гърба на младия.

Тайсън се усмихна и се обърна към него. Бяха толкова близо един до друг, че момчето можеше да усети ваниления дъх на демона.

- Не само ще те победя - отвърна спокойно Тай - ще те унищожа и ще те запратя в най-тъмното ъгълче на Ада.

И вместо да го нападне, Сийтън реши, че е по-добре да го подразни още, докато Тайсън не се разяри напълно. Хвана го за тила, приближи го до устните си... Тайсън обаче разбра какво иска да направи демона и с всичка сила се изтреля нагоре, изчезна като дим в дебрите на тъмнината.

Ето на, помисли си Сийтън, малкият лигльо се отказа!

И точно когато мислеше да се обърне и да си тръгне, огромно тънко острие се стовари върху гърба му и го прониза в гръбнака. Той се свлече на колене, после легна по корем на студения мрамор. Болката беше ужасна. Тайсън падна с лек удар на пода. Имаше силата на поне цяла армия, а и яд за изливане. Когато се изправи обаче се разкри гледка, каквато и адът не бе виждал до сега. Частите от тялото, които разкриваха кожата му, бяха обляни с кръв по-черна от катран. Кръв, пръсната по цялото му тяло, сякаш бе изрисувано...

Пронизаният демон се съвзе, но когато се обърна и легна по гръб, погледна наляво, се ужаси. Съзря стоящия над него Тайсън, с черно тяло и пламтящи очи. Гледката беше непоносима – Сийтън знаеше какво го очаква...

- Усвоил си я. - промълви той - Освободил си я.

- Нима? - отвърна Тайсън с насмешка. - Да не мислеше, че през цялото това време стоя със скръстени ръце?!

Сийтън изцъкли очи, не можеше да повярва, че това момче е направило дяволските възможности реалност.

- Хайде - каза Тайсън и го хвана за за гръкляна с все сила - не съм свършил с теб.

С един замах момчето хвърли демона срещу пламъците, но той не падна в тях. Напротив - сякаш се удари в стена и се свлече на пода. Тайсън отиде до него и извади с все сила стоманения меч. Така че Сийтън да го заболи. Той изви от болка.

Макар Сийтън да беше демон, дори той изпита болка, каквато никое човешко същество не беше изпитвало. Не искаше да мисли, за това което би могло да му се случи. Или то вече се случваше.

Тайсън го вдигна, държейки го за гръкляна. Погледна го безчувствено и се усмихна самодоволно.

- Колко си жалък! - промълви той.

-А з ли съм жалък, момче? - възнегодува Сийтън - Ти ще ме убиеш без да ти мигне окото. Използваш най- могъщите сили на Ада. Какво искаш всъщност? Каква ти е целта? Баща ти, тронът му?

Тайсън се изнерви и захвърли демона настрани.

- Знаеш ли, Сийтън. Някога те харесвах.

Демонът се учуди. Тайсън усети това, обърна се и отиде до него. Накрачи го и седна на корема му. Хвана потрошената вече челюст и доближи лицето си максимално.

- Да! Колкото и да не ти се вярва. След като обаче разбрах какво си искал да направиш с баща ми. И как си искал да ми вземеш мястото обаче, реших да изчакам, да видя какво да направя с това, което имам. И ето, че всичко се нареди.

- Ти не можеш! Нямаш волята. - опита се да промълви Сийтън.

- Дори в Ада има справедливост, глупако. Не си ли го разбрал? - Тайсън се засмя.

Сийтън беще изплашен до смърт. Очакваше го вече, сякаш виждаше Дявола в лицето на Тайсън. Но беше слаб. Мечът го беше изтощил, Тайсън го беше омаломощил...

- Стига съм се занимавал с теб. Да приключвам вече. - той понечи да хване демона за главата, когато Сийтън го възпря с вик.

- Нее, недей, Тайсън! - извика той. - Ако ме убиеш, ще съжаляваш, баща ти...

- Хаха, баща ми... какво той? Какво ще направи? Той знае, че съм тук. Както и ти. Много добре знае какво ще стане, пределно ясно му е, че си отиваш.

- Не, почакай, мога ти извоювам трона, мога да направя всичко за теб. Тайсън, недей!

- Страхливец! Мога и сам да си го взема! - Озъби се момчето и сложи ръцете си на тила на демона.

Лицето на Сийтън посиня, после почерня. Силите му си отиваха, умираше и не можеше да направи нищо. Болката бе несравнима с никое адско мъчение, разтърсваща, непоносима.Обгърна тялото му като пламък на запален бензин. Изгори го. Силите му си отиваха, напускаха го, не можеше да направи нищо.

Накрая се отпусна безжизнен и след секунди се разпадна на прах. Тайсън се изправи, залитна назад, но се удържа да не падне. Погледа тъмносиния прах останал от демона и каза:

- Поне ти няма да ми пречиш.

Обърна се и изчезна в пламъците.





5.

Все още изрисуван в черни пламъци, Тайсън отвори големите порти на кабинета на баща си. Той го погледна, брат му също беше там. Тайсън беше с толкова сериозна физиономия сякаш някой наистина е умрял.

- А, ето те. - каза Слай.

Тайсън беше уморен. Искаше единствено да легне, да заспи...

Обаче не искаше да се покаже слаб пред брат си, още по-малко пред баща си. Изправи се, сякаш нищо не се беше случило. Погледна баща си, после брат си, наведе се и го целуна по бузата. Слай се усмихна.

- Уби го, нали? - усмихна се той.

- Ти как мислиш? - самодоволно отвърна Тай и го потупа по рамото.

Отново погледна баща си.

Дяволът се усмихна и сплете пръсти.

- Изумяваш ме все повече, синко. - каза накрая.

- Нима, татко. Хаха. Ако убия и него - Както беше сложил длани на раменете му, Тайсън хвана брат си за врата. – Дали ще се изумиш?

- Няма да го направиш - обади се Слай.

Тайсън се наведе и устните му допираха лявото ухо на момчето.

- Така ли? И защо?

Големите дървени порти се отвориха.

- Оу, прекъсвам ли нещо - чу се невинен глас в далечината.

Тайсън знаеше кой е. Машинално пусна брат си и се изправи. Прилив на сили нахлу в главата му. Самодоволна усмивка огря лицето му.

- Не, Джес. – каза Дяволът. – Влизай.

В кабинета влезе средно високо момиче, с черни буйни коси и тъмни горящи от страст очи. Тайсън сякаш пламна. ”Рисунките” по тялото му не бяха изчезнали. Енергията прииждаше и не искаше да си отива.

Джес се приближи до бюрото и подаде черен куфар на Дявола.

- Новите ти договори, шефе. - усмихна му се.

- Толкова много - учуди се той. - Кажи ми, че са за по-скоро време.

- Не ти обещавам. – тя се засмя.

Смехът ù беше поредната вълна енергия, обляла Тайсън.

- Има някакво момиче на име Лори. Заложила си душата...

- Млъкни! – каза тихо Дявола и направи жест с ръка тя да отиде до него.

Джес мина зад бюрото и седна в скута му, сетне се наведе надолу. Слай погледна брат си и видя в очите му едновременно страст и възнегодувание. Джес обаче стана, заобиколи, усмихна се на момчетата и си тръгна.

- Мисля, че е време да погледна новите договори. – намигна им баща им.

- Мразя го това, тръгвам си.- заяви Слай.

Той стана и мина зад брат си. Тайсън обаче още стоеше.

- Тайсън, мисля, че трябва да си тръгваш вече. - каза баща му. – Трябва ти почивка.

- Трябва ми друго, татко. - отвърна момчето и двамата с брат му се отправиха към мраморното огледало.

Изчезнаха в него.

Влязоха, както обикновено, в стаята на Тайсън. Той стъпи пръв вътре и съзря Джес да лежи на леглото му, облечена единствено със сатенен халат. Зад Тайсън стоеше брат му, облещил очи. Сетне каза:

- Ами – запелтечи той - мисля да ходя да си върша моя си работа... Там... В стаята ми.

Излезе от стаята. Тайсън още стоеше на място. ”Музата” на целия Ад стоеше пред него, готова за него.

- Какво правиш тук? - попита той, уж безразлично. Но наистина не му беше безразлично.

- Ако искаш, си тръгвам. - отвърна любезно тя.

Стана от леглото, мина покрай него и за малко го подмина, когато той я хвана с една ръка за корема и я върна при себе си, до тялото си. Тя усети дъха му на ванилия върху лицето си, когато той прошепна.

- Няма да изтърпиш, Джес.

- Кое? - усмихна се тя, облиза устните му леко.

- Мен.

- Ами да видим тогава.

Тя не очакваше... Рисуванията по тялото му, които почти бяха изчезнали, се върнаха отново. По врата на Тайсън се изрязаха клетви на латински.

- Първороден син ли? - прочете, шепнейки тя.

- Млъкни! - каза той хладно. – Не трябва да знаеш това.

Блъсна я назад към стената. Тя се удари в нея с леко „туп” . Тогава наистина усети ваниления дъх на Тайсън. Ванилен... но студен, вледеняваш дъх. Отвърна му. И да не искаше, пак щеше да го направи. Той бавно вкара езика си в устата ù, прокара го по всяко ъгълче и го остави вътре, докато в кухината се образуваха кристалчета лед. Сетне я пусна.

- Казах ли ти – намигна ù.

Няколко секунди Джес не можа да реагира. Не можеше да отговори и го осъзна. Тайсън я пусна и застана на 2-3 крачки от нея. Тя обаче не издържа. Почувства останалата ванилия... Затвори очи и остана така. Навеки.

[jenesais]

Нова съм във форума и ми се ще да пусна нещо свое.
Не е баш разказ, не го знам какво е - полуимпресия примерно.
Вдъхновено от януарско безсъние и хубава музика.

Времето е дъвка!
Голяма магия е.
Заигравка.
Блато.
Море.
Слънце.

Любов.
Път.
Ницще.
Бийтълс.
Приказки за лека нощ.

Фигури от хартия.

Времето ми е дрога. Побърква ме.
То е основната ми тема.
Него изследвам.
Него обръщам с хастара навън.
То ме поболява.
То ме лекува.
За него ми е мъчно.
За него се радвам.
През него пътувам.

Ако го разтегля правилно, ако го отмервам с обич, без много мисъл - о, мога да имам света. Мога да съм магьосница, която принася в жертва на морето вино. Мога да имам коси до земята и очи зелени. Мога да се събуждам по изгрев, а навън да е зима. Мога да срещам неслучилото се. Мога.

Ако не се грижа за него, ако съм безразлична, ако не му се моля и не го почитам, то отмъщава. Бяга от песните ми, крие се в чуждите смисли. Не приема кратките, ежедневни, битови жертви. Започва да става алчно, да иска много. Да ме иска мен. Взема ми вдъхновението, бавно го души, приспива го с памук. Ограбва ми всички юлски дъждове, всички мръсни прозорци на автобуси, всички уморени залези.

Играя си с времето. Примамвам го. Искам да го опитомя и то ме лъже, че мога. За ден, за два, за нищо. Дарява ме с музика, с образи, с картини, с думи. После си ги прибира, на тавана си ги качва и заключва вратата.

Пътува ми се през времето. През годините, през хората. Живеят ми се стотици истории, чужди, неслучени, живи, ужасни, прекрасни до болка, измислени, спомнени. Искам да разплитам началата, да оплитам на възел краищата. Искам да бродирам, докато разкървява пръстите си, да ограбя мислите, които бягат из времето, да преглътна изплаканите сълзи на други, да пусна усмивките си на свобода.

Безнадеждно съм влюбена във Времето. Влюбена до полуда, до себеотдаване, до самозабрава. Всичко му давам, то всичко ми взема. Търся се в него, оглеждам се, но то не желае да погледне себе си в мен, да ме дари с отпечатъка на смисъл. Бъркам думи, дъчва ги бавно, пръстите ми лепнат от повторението. Толкова е сладко, че призлява.

Ще скоча назад, ще опозная улиците на черно-бяла София, ще се изгубя в нечия младост, ще изговоря нечия старост. Ще събера в едно всички истории, всички пътища, всички любови, всички звуци, мелодии, приказки, магии, змейове и откраднати девойки. Ще имам всичко, ще имам времето, няма да имам нищо.

[theDarkSite]

Архитектът

Гротеска в бяло

Подслон

Линковете са към блога ми, надявам се това няма да създаде проблем...

[theDarkSite]

Към творбата на Jenesais - много приятно ми подейства, много хубави чувства буди. По хубав начин си разказала потока на мисълта си. Началото ми е малко хаотично, но така е ефектно. На места имам забележки към изказа, ма не е нещо фатално

Ще се радвам да видя още нещо твое