ПЧФР - с добавен епизод 17

[Kristo]

Епизод 16 - и дори и техните идеи...

- Какво става с тях? - Кацарски попита младия си колега.
- Виждам нещо свързано с болки в ръката... може би е...

***

Даниел гледаше падналия човек и беше готов за ответния удар. Юмрукът му го беше повалил, но пияницата може би нямаше да се предаде толкова лесно. Все пак, ако не друго - беше пиян. Но човекът го изгледа и го напсува на ум. Не си струваше да стига до конфликти. Просто стана и побегна нанякъде. Проблемът беше в ръката на Даниел, която го болеше. Елена отиде до него:
- Ти си бил побойник, а? - засмя се тя.
- Побойник ли? Аз май съм по-контузен и от него, той поне е пил и не усеща болката...
- Добре ли си?
- Мисля, че да... само ми трябва малко лед, иначе ще ми мине.
- Не можа да издържиш да се направиш на герой, нали? - сепна му се Елена
- Знам, че не обичаш досадниците и... не исках да ти направи нещо, това е...
- И се изживяваш като мой закрилник!?
- Да, няма нужда да ми благодариш... - отвърна той саркастично.
Двамата продължиха покрай училището и нагоре по улицата. Видяха как Кольо и Стефания отключваха входната врата и се прибираха. Малката Ели ги видя - хванати под ръка.
- Мамо, мамо, виж, госпожица Яворова и гаджето и! - извика тя.
- Този младеж ли? - спогледаха се родителите и. - Сигурно е нейн приятел. Поне тя не казва да си има някого.
Да, в главите им дойде евентуалната идея да попитат дъщеря си от бъдещето, какво става с личния и живот и дали през 2010 те са вече баба и дядо. Въпрос, който изглежда им убягваше досега. И тази вечер преди да заспят обсъждаха това - дали мъжът до Елена днес всъщност и е нещо повече от приятел. Той им направи добро впечетление преди, а тя се чувстваше неудобно от него. Всички критерии бяха налице - дъщеря им, срамежливата, може би криеше нещо...

***

А Даниел и Елена се разхождаха из морската градина, търсейки приятно местенце за вечеря. В един от много си моменти на тишина, двамата се погледнаха и Даниел се засмя неочаквано.
- Какво? - попита го Елена.
- Ами... всичко това - ние с теб, изживявайки вечерта след работа, която не сме подозирали, че ще вършим. Учители - представяш ли си?
- Да... и същевременно - не. Сякаш не ми е това място, тебе не те знам как се справяш, може и да ти е по-добра опция за професия...
- Моля ти се - и в други неща ме бива.
- Да, да удряш разни навлеци, да си учител по история, да си досаден личен асистент...
- Чакай малко, за да сме честни - съм ти полезен с тези ми дейности от богатата ми палитра с качества и способности...
- Вярваш ли си? Аз май не. - вметна Елена.
Двамата влязоха в ресторант. Седнаха. Погледът на младата дама се спря върху семейство на една от съседните маси. Бяха четирима души - баща, майка, тийнейджър и малката им дъщеря. Доброто настроение на Елена за миг си отиде и тя отното стана сериозна и сдържана. Даниел, който се стремеше да я опознае и разучи, сякаш отново попадна на минно поле - не знаеше, какво да и каже, как да реагира на поредното и странно лицеизмятане.
- Между другото, сутринта видях из листовете ти текста на "Морски дни" на група Октава. Не знаех, че ти помага в тренирането на малкото момиченце?
- Моля? - излезе от временния си транс Елена.
- Ами беше написала текста на песента и имаше и плик там...
- Това не е "Морски дни", това е "Аз съм морето" - Ели го написа за конкурс по...
- Ели? Или ти си го написала през нощта, докато гледах футбол и смяташ да и го дадеш.
- Е, вече съм и го дала, а няма как да оспороиш, че е нейно авторско, защото го е написала тя, аз просто пооправих някои неща, реално си е наше, тоест мое, тоест нейно, уф...
- И не си взимала нищо от песента на Октава? Нищичко? "Не искам да се връщаш ти с друг" да ти говори нещо?
- Какво толкова? Може да съм ползвала малко идеи, но просто тематиката е близка...
- Не ти ли е хрумвало, че има авторски права?
- Моля ти се, тази песен още не е написана, има време до 2001 година, не мислиш ли?
- Ама... това е грешно не само като авторство, но и защото го крадеш, знаейки бъдещето, не забравяй, че оригиналният автор също е от този град и като важен поет, сигурно ще види текста на Ели, ще го използва за вдъхновение след време и... ще го съдят за плагиатство...
- Е?
- Ще е платиат от дете, което не го е написало, а е видяло текста от бъдещето от същия този автор, не схващаш ли, защо това е грешно?
- Може би ще му помогне да напише песента по-добре?
- Едва ли, повярвай ми...
- А ти май си си повярвал, че си някакъв закрилник на правдата и ми четеш морал? Точно ти, дето... - тук Елена реши да не задълбава и си замълча.
Тя отново погледна към съседната маса, докато сервитьорът слагаше салатките на тяхната. Беше видимо натъжена, но не искаше никой да разбере. От срам ли? Или от вина? Даниел беше спрял да и изучава емоциите за малко, колкото да започне да вечеря. Тя го погледна и каза:
- И между другото... благодаря ти за тази вечер, беше мило...

***

"Морски дни" от група Октава
текст: Недялко Йорданов
музика: Сашо Пешев, Кирил Господинов и Григор Мутафчиев
аранжимент: Влади Ампов "Графа"

Къде са ми вълните бели?
Да ме обгръщат като теб, любима моя,
която си в сърцето оплела,
слънцето и пясъкът на моята воля.
Да ни посрещне изгревът тогава,
да чертаем пътищата си с нашите длани,
и ако това лято е за нас жарава,
и картата на любовта, пътища събрани...

пр.
Аз искам да се сещам за това -
как вятърът тук се слива с водата,
която пък да получава още красота,
когато нашите крака не стъпват по земята.

И вълните, които прииждат към сърцето,
носейки усмивки стари, усмивки тайни,
дали облаците, които шляпат по небето,
ще се съберат сгушени някъде накрая?
И лятото, лятото доведе ни дотук,
където отново ще ни има двама,
не искам да се връщаш ти с друг,
и после през есента нас да ни няма...

пр.
Аз искам да се сещам за това -
как вятърът тук се слива с водата,
която пък да получава още красота,
когато нашите крака не стъпват по земята.

[Kristo]

Епизод 17 - ...ще се провалят

Новата сутрин донесе различни изживявания за нашите герои. Докато Елена беше заета да се наслаждава на свободния ден в училище на малката Ели (пак), Даниел се занимаваше със по-отговорни неща. Новата му "роля" изискваше от него да се превъплъти отново в Ангел Гавраилов, но този път беше психолог. А пациент беше баща му. Да, това беше амбициозния план на Дани и Даниел - да накарат баща им да излезе от дупката, в която беше попаднал след развода. Защото ако не друго, малкото момченце усещаше, че е единствената причина, баща му да не си тегли куршума. Преди не беше така - Стоян Смирненски обичаше да ходи за риба, да си разказва риболовни истории с приятели от квартала, да ходи с удоволствие насам-натам със старата си мръсно-бяла лада, дори да помага на родителите си във вилата им извън града. Напълно нормални неща за един млад човек с добра професия във шоколадовата фабрика и добро семейство. Но сега това беше само спомен - и то спомен на малкия Дани, а Даниел дори не помнеше откога не беше виждал баща си усмихнат, избръснат, изгладен или с една дума - просто човек.

И Дани страдаше от това най-много, защото беше във важна възраст. Макар, че то всяка възраст е важна, може би без периода от 24 до 28 години, когато нямаше нищо интересно. Но Дани се чувстваше като родител на баща си. Половината си време прекарваше при баба и дядо в другия край на града. Баща му като съвестен комсомолец, не се беше отдал на чашката, но беше опитал сладостите на една по-лъстива любовница - депресията. И така вече 2 години, пълна апатия. До деня преди няколко месеца, когато Дани реши, че трябва да "уреди" баща си с нова жена. И тук можем да върнем Даниел обратно в картинката. Проблемът при Дани беше, че все пак е дете на 10 и не се очаква да успее да направи баща си желан мъж и същевременно опитен ловец на жени. Повтарям - той беше на 10. Но Даниел идваше от бъдещето, където социалния му живот се изчерпваше почти изцяло с това. Да не кажем, че понякога и целият му живот се изчерпваше с това. И двамата измислиха план. Даниел щеше да вземе ключа от стаята на психолога в училището на Дани, който щеше да доведе баща си в уречения час. Кратък разговор, последван от няколко съвета за омайване на жени и случайното появяване на младата учителка Райна Караджова. И всичко можеше да се случи...

***

В по-централната част на града - далече от "Черни връх", Елена и Ели обикаляха магазините. Търсеше се подарък - и като всеки две произволно взети жени на този свят, и тези две забравяха всичко, като са на пазар. Е, с малки изключения:
- Още ли планирате да празнувате в Морската градина? - попита директно Елена.
- Да, ще се съберем там, родителите на Мимито са се погрижили за всичко. А аз трябва да и взема диадема! - възкликна малкото момиченце, въодушевено от предстоящите събития.
- Но може времето да е лошо, защо не помислят за нещо по-домашно, някакси...
- Хайде стига! Градината е страхотна, всички ще се забавляваме много! - прекъсна я малката глезоранка.
- Ами Ели... може би не е много подходящо място, все пак сте дечица, а и...
- Не съм ти дете, аз съм на 10 вече! - разсърдите се 'детето'.
- Не е така, да, ти си голяма, но...
- Мама е позволила, ти недей да ми казваш! - и с тези думи детето се изплъзна и стигна до пазарчето за дрънкули, което беше до главната улица...

***

Сутринта в училището на Дани в "Черни Връх", ставаше горещо. Райна се появи точно като по команда - веднага щом свърши часът на Ангел и се втурна да го посрещне и заговори. Докато той се усети, какво става и да помисли дали е дал домашно, тя вече го мъкнеше към кафето и с широка усмивка се стремеше да го спечели. А той явно нямаше нужда дори и от това:
- Райна, миличка, как си днес?
- Доста добре, прекрасен ден е, някакси ми е спокойно. А ти как си?
- И при мен е така, уверен съм, може би класът е прекалено заспал за да ме...
- Еее, браво на теб, хайде на по кафенце да си долафим.
Двамата си взеха кафета и започнаха сладкодумното приказване:
- Значи си нов в града, а? И казваше, че живееш на хотел?
- Да, докато си... си намеря постоянна квартира, разбираш предполагам? Засега нямам много време, покрай преподаването ми.
- А можем да видим обявите във "Черноморски фар" ако искаш, следобеда ми е свободен, дори мога да те разведа из града. Ще ми е приятно.
- Ами може...
- Има една разкошна сладкарница на "Каравелов" и "Груев", сигурно не я знаеш?
А Даниел я знаеше, спор няма. Беше там стотици пъти сигурно. Но сега въпросът беше от изключителна важност - трябваше да опознае тази жена, за да може да подскаже на собствения си баща, как да я впечатли. Стоян щеше да се появи след часовете - към 14:30, когато Даниел щеше да го приеме в "своя" кабинет. Затова и се стремеше да изсмуче максимума от разговорите си с младата учителка. Следващия час им беше свободен и той достигна до същината на проблема - какво я "печели" тази жена. И докато тя беше зарадвана от всеки знак на мъжко внимание от страна на "Ангел", той полусляпо не забелязваше нейния флиртуващ поглед, постоянното и търсене на допир с него и наивния и смях на всичко, което той кажеше. Дори и да беше свързано с напълно излишни неща (които Даниел си бе подготвил предварително, за да е в час със събитията) като скорошната европейска титла на Дания или неочакваната смърт на Димитър Воев от "Нова генерация". В крайна сметка, тя се разкри максимално, разчитайки да му отвори вратичка за действие. Учудващо за хората, които познаваха Даниел през 2010, той не направи дори лек намек за нещо. Е, от любезно обеща разходка в следващите дни, но какво значеше това? Да, за Райна това беше идеално обещание - тя несъзнателно виждаше мистичен млад мъж, дошъл сякаш от космоса, който няма досег с други жени, освен с нея, тоест - какво по-добро можеше да се случи?

Но настъпи часът за родителското посещение. Даниел беше влязъл в новия си образ и тогава се появи баща му, Стоян. Беше в полудобро настроение, ако позволите. Беше добре облечен, приведен във вид за полагане, както казваше досадния математик от училището. Явно бъдещето на сина му беше единственото, което можеше да го изкара от моментите на самосъжаление и съсипване от работа. И той приемаше извикването в училището като нещо сериозно. Даниел беше по-стрестнатия всъщност. Пред него седеше баща му, все още изглеждащ млад, силен, с някаква скрита енергия може би. Всички тези години, в които баща му го учеше на разни неща, сякаш се бяха изпарили. Сякаш малкия Дани играеше училищния психолог.
- Добър ден, г-н... Смирненски, нали така? - попита нервно Даниел.
- Да, аз съм, но за какво съм тук?
- Господин Смирненски, ще карам направо - притеснени сме за Дани! Аз лично поговорих с него и научих за трудния ви развод, вашето отсъствие често от дома, заради работата и прочее. Затова ви извикахме да поговорим...

***

След близо час и нещо разговори, Стоян излезе видимо облекчен от стаята на психолога. Даниел беше разчувстван от споделеното, но и му личеше, че се е забавлявал истински със своята задача. Сякаш му беше пръв приятел, а не син. Може би през 1992г. не знаеше какво наистина се случва с баща му, но сега... сега знаеше! И в далечния край на коридора видяха идващата към тях Райна. Стоян нямаше идея, че това е учителка на сина му, нито че тя не беше случайно там.
- Харесва ли ви? - попита срамежливо Даниел. - Колежката е нова и е свободна, може би трябва да опитате с нея?
- Ами тя...?
- Съжалявам, ще трябва да ви оставям, но помнете - ако се отбиете този следобед към 5-6 в добър вид в сладкарницата на "Груев" и "Каравелов", тази голямата стара...
- Искате да кажете новата, дето откриха само преди два месеца...
- Ъъъ, да, да, същата, явно я бъркам с една по-стара друга... Та ако се отбиете, може да я видите, тя често виси там...
Стоян погледна приближаващата се усмихната млада дама и се зачуди. Благодари на Даниел за думите му и си тръгна към изхода, докато Даниел с лукав поглед поздрави Райна:
- Е, готова ли си за сладкарница... само че трябва да свърша нещо, става ли да се чакаме там към 5 и 30 днеска?