Стихотворения на форумците ІІ

[Jamesmagno]

Тони, много, много, много добро. Много!

[camel]

Благодаря....

Колко влюбен съм бил като съм го писал само аз си знам.

[Equilibrium]

кучи времена

лед пропуква
върху извор
от който
всяко статукво
звучи като шантаж.
пара изсмуква
просешка тояга
от всеки
в разкривен
житейски колаж.

кучи времена.

и псетата вият
гладни
с паст в'ъ хляб;
рошави муцуни
и зъби се бият
пей сега
пей сега, музо
когато болката
и бедността
са неизбежен трап.

пей
за да изтръгнем
гръкляна
за да увием
червата
и с тях да се топлим.
ПЕЙ!
пей, повелявам
че слънце да огрее
душите дишащи дим.

лед пропуква
кучешка муцуна
и плачат жени.
смъртно статукво
трагедия
толко' безумна
че косите вият
от срам.
в бездомни
кучи времена.

и нека
пара изсмуче
животът
и хищна
погълне го слана.
ако аз живея
то ти живееш
също като мен
в същите мръсни
кучи времена.

[camel]

Легло от рози

Затвори очи....усещаш ли..
любовен полъх отдалече
дали го чувстваш ти или
гневът ти стъпкал го е вече

Опитах се да го преборя....
опитвах всеки ден и час....
опитах се....какво да сторя....
с човек без къща и компас....

Опитах….Бог ми е свидетел,
препусках с диви еднорози,
но сам изгубих се сред пепел
от старото легло от рози.....


Плагиааааат



Суета

Няма крайна наслада, нито крайни мъки, които да
траят цял живот: върховното добро и върховното
зло са химери.
Франсоа Волтер

В мъртвите пространства на деня
намирам смисъл в моето опело,
когато в сляпа ярост твоята душа
заведе срещу мене дело
Не бях виновен аз, а суетата,
превърнала ме в глупаво плашило,
живяло там – отвъд земята
с душа – бодил и тяло – жило!
И ти си права да ме съдиш
суетата ме сковава в мраз,
и ще си права да отсъдиш,
че ти си бог, а дявол – аз!
И щом ще бъде в този дух
да стане всичко твърде скучно
и делото, и адвокатът глух
и стихчето ми толкова звучно......
Тогава аз ще ти призная,
че чезне моят мил живот
във сънища отвъд безкрая
и в локва от човешка пот

[Equilibrium]

времето

времето, казват
било горещо
или понякога
съвсем студено.
казват, чувам
било като
искряща леща
на око тихо
око вкаменено.

вярвам,
не отричам.
времето е
ярък многопласт
времето е
хлад, ала и страст
и никак
ама никак
не е незначимо.

и тъй
както преди
Вапцаров казал е
че живота
най, ама най обича
аз казвам:
времето
и това, което
от него произтича
аз също обичам.

но, признавам
двойно
трижди
всъщност
повече аз него
със сърцата си мразя.

времето е това
което
съвсем тихо
съвсем проклето
бръчките
и умората
по лицата наслагва.
времето, общо-взето
не е меч книжен
а житейска брадва.

времето е това
което
ме кара
от млад
смъртен да ставам
и блед
и - фалшиво - поет
и да мисля
че тук е
почти, почти там.

същото време
проклето,
презряно
отрано, отрано
слага тежка ръка
и гледа
никак не-милостиво
на всяка душа
и оцветява
пак леко и леко
отрано - във сиво.

и тъй както
аз времето
тихичко мразя
то мен
пък решава да пази.
не знам защо
не бих го и питал
знам само,
че не точно
като Вапцаров
аз не живота
а времето
времето бих изритал.

[Boleyn]

Ей,много сте добри !

Аз не знам дали някога ще се наканя да пусна нещо мое.

Продължавайте в същия дух !

[camel]

Покажи де

Я да пусна аз малко мои...


“Вяра, надежда, любов”

Душата ранена кърви и се моли
Молитвата никой не чува, защо ли?
Сълзата пресъхва във мъка гореща,
устата заглъхва във дума зловеща

Мъглата се вдига, но пуста остава
Земята, и пак тъне в гузна забрава
лъчите на слънцето слепи ще греят
и трите “изкуства” по тях ще злобеят

Вяра,надежда и ти, любов сляпа,
сърцето свенливо по теб се разтапя
и вяра то губи по теб да бледнее
и губи надежда без теб да живее.

Прокаженик

От камък мрачен си изваян
Не виждаш, нищо ти не чуваш
В сърцето черен нож спотаен
Пронизва всичко що бленуваш

Сърцето в теб се мъчи, пее,
Но ти не му се наслаждаваш
И в светъл ден душа чернее
От черен нож изпепеляващ

Млъкни...прокажнико – спаси ме!
Устата твоя тъмна пропаст
Сочи ме с пръст, от злост кълни ме
Обвий ме в мрачната си участ

И ти се взираш изненадан,
Погледнеш в тъмната дъга,
И после от мига белязан
Изчезнеш там, къде е тя….

Изчезваш там, не ще се върнеш
Изгнанико черен – Недей!…..
Смъртта в живот не ще превърнеш
Не умирай, братко, а живей!

Но ти не чуваш – продължаваш.......
В сърцето свое да дълбаеш
И в черна гнилост се разлагаш
И пак не спираш да копаеш......

Копаеш в гъста, черна кал,
Но искаш да намериш друго
Човекът прокажен безмълвно умрял?
Или тъжното, злостно влечуго.......

Копаеш още..... По – усърдно!
А ножът зверски се забива....
Сърцето вече бие трудно
Прокаженикът си отива…........

Копаеш още….. жив мъртвец!
И в кал си целият покрит
И виждаш Адският дворец
И падаш мъртъв и разбит……


Тук дооооста се усеща Смирненски...ама толкова много, че даже не знам дали не съм преписвал...а това е преди 6 години.

Черната роза

Тихо, мило съчинение
изписа в мен Луната.
в миг на сляпо откровение
тя ме прати в небесата

А аз не вярвах, бях безсилен
да вникна в лунната и проза
аз бях четецът агресивен,
в ръката стисках черна роза

И ето! Чудото се случи!
Луната мило се усмихна
небето като вир послужи
и злобата ми в него стихна

Но ти си прелестна! – възкликнах
Защо не слезеш на Земята?!
И в океан от сълзи бликнах,
омаян бях от красотата

Но в злато Луната обви се
и нейната проза заглъхна
душата във миг приземи се
във тялото мое и млъкна.

В ръката ми - черната роза!
Сърцето ми – цяло в проказа!
Но сладката, лунната проза
на моята Шехерезада.............

[Ангел]

Как умират мечтите

Нахлузих доброволно бремето
да виждам всеки път безкрая
и така, в оковите на времето,
за пропилените мечти ридая.

Видях рожденията на звезди,
в тъмата ги слушах да пеят,
а когато изгубеха свойте лъчи,
причастия давах, преди да изтелят.

Из Вселените скитах
(сам роб на каприз)
и учех Хаоса на смисъл,
пък Реда не попитах
(там няма сюрприз)
кого и защо е орисал.

Безброй бития така изживях -
Любов след Любов и нататък...
...в ненавист спокойно горях,
че знаех - Животът е кратък.

Така се изучих за смъртта на звездите:
за техните кончини няма възмездия.
А що се отнася до смъртта на мечтите...
...мечтите умират само в съзвездия.

01:50, 24.02.2011г.

[lunatic_moon]

Гатанка

Късам твоите окови,
за да те заключа в нови.
Бягството е немислимо,
нежелано, непростимо.

Щом открил си ме, аз зная -
с теб ще покорим безкрая
та дори от тази стая.
Виж ме - цялата сияя.

Ти, за мен пореден лов.
Името ми е ......любов

[Jamesmagno]

Имам проблем, приятели млади
и май че се крие в съня ми.
Вечер събуждам се, сутрин си лягам
- тъй си тече младостта ми.
Проблемът, обаче, е всъщност в главата
и по-точно празното в нея.
Нямам друг повод да мърдам с устата,
освен наизуст да си пея.
И хайде, не искам съждения сложни,
ни мъдрост дългогодишна.
Но честно, кажете ми, как е възможно
човек да не мисли за нищо?

[Jamesmagno]

Скорпион

Жили!
Жили със жилото, скорпионче!
Жили, докато не остане никой!
Жили, докато свършат хората!
Жили, докато всички са измрели,
докато всички са отровени.
А хората ще свършат, знаеш ли...
Сърцето е ресурс далече от безкраен,
емоцията жива така се изсушава,
изгнива от отровата,
превръща се във пясък
и слива се със другите,
които уморило си.
Жили, скорпионче,
Само ще си останеш
с отровата и с жилото.
Жили...

[Jamesmagno]

Епос

Когато спя и те сънувам,
Орфей съм, ти си Евридика,
и пиша, пея и рисувам,
докато изгревът не ме извика.
Атина сутрин ме спохожда,
но вечер виждам те и ме напуска –
Ревниво тя към мен подхожда
и с теб в ума ми в бой се впуска.
Превръщам се във Арес и Ахил,
сърцето сбира се в краката,
проглеждам, всички съм избил,
но копие стърчи в петата...
На Прометей, веднага ставам,
пламтя и гоня всяка сянка,
но ето как се приближават
усойница и пепелянка -
като Херакъл аз ги грабвам
с ръце ги одушавам,
да стана Аргос трябва,
за да те защитавам.
Или Тезей – и безпощадно
Чудовища да поразявам...
Ти лабиринт си, Ариадна,
изгубвам се и ме спасяваш...
Бях Хадес – мъртъв и студен,
но с допир ти ми даде сили,
за твойто пътешествие през мен
ще пишат Данте и Вергилий.
Дали си Ад или пък Рай си ти –
с какво значение това е?
Ще сменям маските, дори
ти всички роли да играеш!

[Lithium]

Много е добро !!!!!!!!!

[Jamesmagno]

Честно, това и аз не знам какво е, не знам и къде да го плесна, затова го слагам тук...

Не издържам.
Рязко изваждам главата си с от водата, чува се плисък и вдишвам.
Жив съм, по лицето и от косата ми се стичат капки.
Стоя така, с отворена уста и дишам известно време.
Избърсвам лицето си с ръце.
Отварям очи.
Дървета. Речен бряг.
Небе - слънцето все още не е съвсем залязло.
Обръщам глава.
Сам съм.
Въздухът е хладен. Реката шуми.
Усещам малките камъчета под коленете си.
Изтупвам ги, докато се изправям.
Пак се оглеждам и вдишвам дълбоко.
Готов съм.
Идвам да ти кажа, че те обичам.

[menina.do.mar]

Писани са стихове безчет
за любов, от влюбени глупци.
Дойде сега и моят ред,
а мойта глупост ще си ти.

Влудяваш ме. Различен си от мен.
Дори ме дразниш, не е справедливо.
Без теб не мога нито ден.
Без теб съм сякаш полужива.

Мисля си за теб и се усмихвам.
Сладка тръпка в мене преминава.
Пожарът в душата ми не стихва,
а май и по-голям ще става.

Ядосваш ме. Кръвта ми кипваш.
Разпиляваш ме в рая и в ада.
Но всеки миг така ми липсваш,
горяла бих за теб на клада.