Уви, мога да говоря само по принцип, но не мога да не споделя отношението на баща ми по темата, съдейки по опита ми досега. Аз не говоря за мъжете в живота си, той не пита за тях и си мисли, че като не знае, те не съществуват (ако щете вярвайте, в един особено специфичен случай отне 4 (!!!) години да чуя името на един много, много важен за мен човек, изречено от устата на баща ми - но, както казах, особеностите на конкретния случай напълно го оправдават).

Иначе със сигурност подозира, когато има нещо (както казваше един негов приятел за съпруга на дъщеря си: "Бе тя като почна много да го споменава тоя Мишо, разбрах, че не му е чиста работата, ама можех ли да знам, че ще ми стане зет"), но определено не гори от желание за подробности (няма човек - няма проблем). Някаква форма на denial, знам ли - винаги съм го намирала за забавно, не го виня.