Да бе, естествено, koktail-4e, животът все пак е хубав;-))) Работата е, че аз мн. добре си давам сметка за някои работи, обаче... на практика изпълнението им ме затруднява. Знам примерно, че и двамата са адски свестни и сЪвестни хора, не биха ме оставили в трудни моменти. Но приятелят ми (с кого имаме от години трайни и установени отношения, като изключим другата, пралелна история, която се развива по-скоро мисловно, отколкото реално) е много по-силен - физически и психически от другото момче, което пък по-ми пасва като душевност, а този вид пасване липсва в сегашната ми връзка и й се отразява зле, понеже имам голямо его и искам всичко - но не от банка ДСК;-))) Та това е и което ме задържа при него (защото аз вече искам семейство и деца от известно време насам, тоя порив "отвътре" си идва дето се вика) - стабилността, улегналостта. Е, обичкам си го де, въпреки треските за дялане! Обаче замисляли ли сте се за принципа на "пределната полезност" дето г-жа Роска Милошева (май й беше името) така ентусиазирано ми е преподавала в 1-ви курс по икономе? Имам предвид, че всяко нещо, колкото и хубаво да е, все има спад (ако не и край съвсем) или поне трябва да стане част от друго нещо, да се трансформира някак си, за да се съхрани (макар и видоизменено)? Така и с любовта: имаш търсения, желания и изведнъж се появява едно създание, дето е отговор на тези твои стремления и продължава да бъде този отговор известно/доста време. После обаче - поради горния принцип - това нещо дето го имаш с този човек някак се поизчерпва, идват други неща, които да заместят първоначалните пориви, дето са ви събрали (примерно - искате вече общ дом, дете, мож и друга някаква кауза да ви обедини, като бизнес да речем). В този преломен момент разбирате, че нещата няма да са никога толкова сладки и розово-безметежни, както са били в началото, и някой от вас или и двамата може да изпитате носталгия по тези отминлаи емоции и моменти. И ако сте по-лабилни, с по-изострена чувствителност и в този момент някакво друго същество ви се изпречи на пътя, може и да "залитнете" (както се случи с мен). Само дето аз тогава не мислех за брак и деца още, явно друго се е пропукало при мен - дали са си дума липсите, дето съм ги усещала след първите няколко месеца до година от връзката ни с настоящия ми приятел (с който имахме адски силни въления и топла обич, почти безпроблемна през първите 1-2 години). И така, сега е настъпил един момент на колебание, момент, в който егото (= емоционалните нужди) се опитва да надделее над биологията (майчинския инстинкт, който се пробужда в мен), момент, в който желанието за пълна споделеност се бори със страха от поемане на риска, риска да не се обърка всичко, да загубиш това, което имаш и да останеш сам (аз не съм човек, който е способен да бъде сам, и преди не бях, а сега, след тази дълга връзка, съвсем не мога да си го представя и допусна за себе си, в случай, че с другия не се получи, ако хипотетично се юрна към него и захвърля стабилността на сегашната си връзка). Та това е - от позицията на "повечето ми години";-)) Гледайте и се учете да "си отваряте очите" и мислите по-отрано, а не когато вече ви запеят гласовете на "старата мома"/респ.- "ерген", които искат да се задомяват, а пък вече доста трудно "пробират" евентуалния си партньор и са много, много придирчиви към него... Най-доброто според мен е да имаш късмета да срещнеш любимия си, когато си съвсем наясно какъв тип човек искаш до себе си (и да не чакате прекалено дълго за съвместен живот, брак и деца, ако ги искате де), а при мен това стана чак преди 1 година, т.е. 3-4 години след като бях срещната сегашния си приятел. Тогава само исках мъж до себе си - искрен и силен. И го получих! А после се оказа, че не ми е достатъчно... Пууу каква съм лакома - не само в яденето
Продължавам да си разсъждавам. Явно с възрастта се изменят критериите към другите и всико останало, защото хората опознават себе си по-добре и новооткритите стремежи ги тласкат всъщност напред. все нещо ни "ръчка" отвътре, така че 100 %-ово щастие като че ли няма, а? Друга тема е за избора - единствен, който трябва да направиш, изоставяйки другите възможности зад теб. Ей за т'ва завиждам на по-скромните хора, дето могат да се задоволят с по-малко/едно-единствено...
Сега видях и поста за чужбината. Ами не, такъв евентуален избор не би бил свързан само с любовното оплитане. Имам много близък човек в една много хубава чужбина, който може да ми помогне да се установя там и да водя по-спокоен (и по -добър материално) живот, отколкото тук. Тук ме впечатляват всякакви простотии и неразбории, но може би не се опитвам да се боря с тях достатъчно пълноценно - като че ли не вярвам, че ще постигна нещо. Остава ми само вътрешния бунт и негодувание (като при повечето наши сънародници май - много сме добри в роптаенето, ама не и пред когото трябва

). Та така, мисля си, че ще е "с един удар - два заека", ама това е доста рисковано начинание,а като гледам с възрастта все по-малко ставаме склонни да рискуваме. За съжаление
