Какво е капитализъм?

[april]

Капитализъм е система при която трябва да се спазва Конституцията.
Тя гарантира твоята собственност и сигурност във всяка посока. Заради това ти
плащаш данъци.
Ако тя не може да го стори то тогава това не е държава.

Ако този закон не важи за абсолютно всички то това се казва Социализъм. А ако
този закон важи само за върхушката, то това се казва Комунизъм.
Социализмът е същата отрова както комунизма в по слаба форма.


Заради това проблема не са хората, а държавата е проблема в съвременния свят.
Всяка демократична държава гледа да харчи и така се качва на престола като обещава,
че ще прави нещо за което обаче
забравения малък изряден данъкоплатец ще плаща!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Разбрахте ли сега малко за Капитализма и Демокрацията, и двете са необходими но
Демокрацията е слабоста във всяка държава. Капитализма функтионира
ако демократите не харчат парите на Капиталистите.!!!! А в момента има много демократи
а малко Капиталисти по целия свят. Това е проблема и заради това ни предстои
световна депресия фабрикувана от социалните демократи. като Bush
европейският съюз и други социалисти.

[melestorm]

Не, но ти по-добре питай Маркс.Он знайе!

[АРМЕНКА]

Тцтцтц....някой пак е прегрял от лекции

[radja]

какво ме грее?

[Calaf]

Грешиш, април! Много грешиш!

[tamerlan]

Капитализъм е система при която трябва да се спазва Конституцията.
Тя гарантира твоята собственност и сигурност във всяка посока. Заради това ти
плащаш данъци.
Ако тя не може да го стори то тогава това не е държава.

Ако този закон не важи за абсолютно всички то това се казва Социализъм. А ако
този закон важи само за върхушката, то това се казва Комунизъм.
Социализмът е същата отрова както комунизма в по слаба форма.


Заради това проблема не са хората, а държавата е проблема в съвременния свят.
Всяка демократична държава гледа да харчи и така се качва на престола като обещава,
че ще прави нещо за което обаче
забравения малък изряден данъкоплатец ще плаща!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Разбрахте ли сега малко за Капитализма и Демокрацията, и двете са необходими но
Демокрацията е слабоста във всяка държава. Капитализма функтионира
ако демократите не харчат парите на Капиталистите.!!!! А в момента има много демократи
а малко Капиталисти по целия свят. Това е проблема и заради това ни предстои
световна депресия фабрикувана от социалните демократи. като Bush
европейският съюз и други социалисти.

Ся ти луд ли си, или просто си глупав?

[AlexLevitt]

....

[AlexLevitt]

......

[AlexLevitt]

Дезинтеграцията на философията през ХІХ и нейния колапс през ХХ век доведе до подобен, макар и много по-бавен и по-малко забележим процес в развитието на науката.
Днешното бързо развитие в областта на технологиите по качество напомня за дните преди икономическия крах от 1929 г.: възползвайки се от инерцията на миналото, от непризнатите останки от епистемологията на Аристотел, те преживяват трескава експанзия, без се отчита фактът, че теоретичната основа за подобно развитие е изчерпана отдавна – че в областта на научната теория, неспособни да интегрират или интерпретират собствените си данни, учените са подтикнати да възкресят примитивния мистицизъм. В хуманитарните науки обаче крахът вече е минало, докато колапсът на науката е почти пълен.
Най-яркото доказателсво за това може да се открие при такива относително нови науки, като психологията и политическата икономия. В психологията се наблюдава опит да се изучава човешкото поведение, без да се отчита обстоятелството, че човекът притежава съзнание. В политическата икономия се забелязва опит да се изучават и създават политически системи без оглед на човека.
Философията е тази, която дефинира и налага епистемологичните критерии, по които да бъде направлявано човешкото знание като цяло и отделните науки в частност. Политическата икономия придоби популярност през ХІХ век, в епохата на на следкантианския разпад на философията, и никой не направи опит да провери нейните възгледи или да постави под съмнение нейната база. Безусловно, безкритично и по подразбиране, политическата икономия възприе като свои аксиоми фундаменталните принципи на колективизма.
Политико-икономистите, включително и поддръжниците на капитализма, дефинираха своята наука като опит за изучаване на управлението, ръководството, организацията или манипулирането на “ресурсите” на едно “общество” или една нация. Естеството на тези ресурси не беше дефинирано; тяхната обществена собственост беше приета за даденост – и беше възприето, че целта на политическата икономия е да изучава как да бъдат оползотворявани тези “ресурси” с оглед постигането на “общото благо”.
Съвсем бегло (или никакво) внимание се обръщаше на факта, че най-важният “ресурс” е самият човек, че по природа той е специфично същество, със специфични способности и нужди. Човекът просто беше разглеждан като един от факторите на производството наред със земята, горите или мините – като един от по-маловажните фактори, понеже повече усилия бяха отделени за изучаването на влиянието и качеството на тези други фактори, отколкото на неговата роля или качество.
Ето как политическата икономия беше наука, стартирала в талвега: тя забелязваше, че хората произвеждат и търгуват, приемайки за даденост, че те винаги са правели това и винаги ще го правят – тя приемаше този факт за даденост, неизискващ специално внимание, и се концентрираше върху проблема как да бъде намерен най-добрият начин, по който “обществото” да се разпорежда с натрупания човешкия опит.
Имaше много причини за този племенен възглед по отношение на човека. Моралът на алтруизма беше една от тях; друга беше нарастващото през ХІХ век влияние на политическия етатизъм сред интелектуалците. Психологически погледнато, основната причина беше противопоставянето душа-тяло, разпространено в европейската култура: материалното производство е било разглеждано като унизителна работа от по-нисш порядък, необвързана с човешкия интелект, работа, която е била отредена за робите или слугите още от самото начало на документираната история. Институцията на крепостничеството продължава да съществува под една или друга форма до края на ХІХ век; то е премахнато политически едва с появата на капитализма; политически, но не и интелектуално.
Концепцията за човека като свободен, независим индивид е била абсолютно чужда за културата на Европа. В основата си тази култура е на практика племенна; в мисленето на европейците племето е било основната единица, цялото, а човекът е бил само един от неговите взаимозаменяеми елементи. Това се отнася както по отношение на господарите, така и по отношение на крепостните селяни: вярвало се е, че господарите притежават привилегии само въз основа на услугите, които оказват на племето, услуги с аристократичен характер, и по-специално осигуряване на въоръжена сила или военна защита. Но благородникът е бил също толкова крепостник на племето, колкото и слугата: неговият живот и собственост са принадлежали на краля. Нека да си припомним, че институцията на частната собственост в пълния, юридически смисъл на понятието се появява едва при капитализма. В пред-капиталистическата епоха частната собственост е съществувала de facto, но не и de jure, т.е. по силата на обичая и мълчаливото съгласие, но не и по силата на правото или по закон. По закон и по принцип цялата собственост е принадлежала на главата на племето – кралят – и се е владеела единствено с негово благоволение, което от своя страна е можело да бъде отнето по всяко време, когато той пожелае. (В хода на европейската история кралят е можел да отнема и е отнемал имотите на непокорните благородници).
Американската философия за правата на човека никога не е била напълно разбирана от европейските интелектуалци. Преобладаващата в Европа идея за еманципацията се изразяваше в подмяна на концепцията за човека като роб на абсолютната държава, олицетворена от краля, с концепцията за човека като роб на абсолютната държава, олицетворена от “народа” – т.е. замяна на робството към главата на племето с робство към племето. Един не-племенен възглед за битието не би могъл да проникне в мисловност, разглеждаща привилегията да се властва над материалните производители чрез физическа сила като знак за аристократизъм.
По този начин европейските мислители не забелязват факта, че през ХІХ век робите на галерата са заменени от изобретателите на парахода, а селските ковачи – от собствениците на леярните пещи, и продължават да мислят с понятия като “наемно робство” или “антисоциалният егоизъм на индустриалците, които вземат толкова много от обществото, без да дават нищо в замяна” – с неоспорваната аксиома, че богатството е анонимен, обществен, племенен продукт.
Това схващане не е оспорено и до днес; то е имплицитното допускане и базата на съвремената политическа икономия.
Като пример за този начин на мислене и неговите последствия бих искала да цитирам написаното в статията “Капитализъм” в Енциклопедия “Британика”. Тази статия не дава никаква дефиниция за предмета на капитализма; тя започва по следния начин:

Капитализъм – понятие, използвано за обозначаване на икономическата система, която става доминираща в западния свят след разпадането на феодализма. Фундаментални за всяка система, наричана капиталистическа, са връзките между частните собственици на неодушевени средства за производство (земя, мини, индустриални предприятия и др., известни със събирателното понятие капитал), и свободните, но непритежаващи капитал работници, които продават своя труд на работодателите [...] Последващото договаряне на трудовото заплащане определя пропорцията, в която съвкупният продукт на обществото се поделя между класата на работниците и класата на капиталистическите предприемачи.

(Цитирам речта на Галт в “Унизеният Атлас” в пасажа, описваш догмите на колективизма: “Индустриалец – пауза – няма такъв човек. Фабриката е “природен ресурс” също като дървото, скалата или тинестия гьол”.)
Успехът на капитализма е обяснен в “Британика” по следния начин:

Продуктивното използване на “социалния излишък” е особеното свойство, което позволи на капитализма да набере преднина пред всички предходни икономически системи. Вместо да строят пирамиди и катедрали, разпореждащите се със социалния излишък предпочетоха да го инвестират в кораби, складове, суровини, готови продукти и други материални форми на богатство. По този начин социалният излишък беше превърнат в нарастващ производствен капацитет.

Тези думи се отнасят за време, в което населението на Европа живее в такава бедност, че детската смъртност достига петдесет процента, а периодите на глад ликвидират “излишъка” от население, което не може да бъде изхранено от предкапиталистическите икономики. При това, без да прави разлика между иззетото чрез данъците и индустриално произведеното богатство, “Британика” твърди, че именно “излишъкът от богатство” от онова време е това, с което ранните капиталисти “се разпореждат” и “избират да инвестират”, и че тази инвестиция е причината за удивителния просперитет на епохата, която следва.
Какво е “социален излишък”? Статията не дава дефиниция или обяснение. “Излишък” предполага норма; ако оцеляването при хронично ниво на недохранване е над подразбираната норма, то каква е тази норма? Статията не предлага отговор.
Разбира се, няма такова нещо като “социален излишък”. Цялото богатство е произведено от някого и принадлежи на някого. И “особеното свойство, което позволи на капитализма да набере преднина пред всички предходни икономически системи” беше свободата (понятие, красноречиво липсващо в “Британика”), която доведе не до изземването, а до създаването на богатство.
По-нататък ще се спра по-подробно на тази позорна статия (позорна в много отношения, едно от които е ерудицията). На този етап я цитирах само като ясен пример за племенното мислене, върху което се основава днешната политическа икономия. Това мислене се споделя както от враговете, така и от защитниците на капитализма; то предоставя на първите определена вътрешна последователност, а вторите обезоръжава чрез едва доловима, но унищожителна аура на морално лицемерие – свидетелство за което са техните опити да обосноват капитализма на основания като “общото благо” или “обслужването на потребителя”, или “най-доброто разпределение на ресурсите” (Чии ресурси?)
Ако трябва да бъде разбран капитализмът, то именно племенният възглед е това, което трябва да бъде проверено и поставено под съмнение.
Човечеството не е същество, организъм или коралов риф. Съществото, което участва в производството и търговията, е човекът. Именно с изучаването на човека – а не на неясната съвкупност, наречена “общество” – трябва да започва всяка хуманитарна наука.
Това е една от епистемологичните разлики между хуманитарните и природо-математическите науки, една от причините за напълно заслужения комлекс за малоценност на първите спрямо вторите. Една физическа наука не би могла (поне досега) да си позволи да пренебрегне или да не вземе под внимание естеството на своя субект. Един такъв опит би означавал следното: астрономията да се взира в небето, но да отказва да изучава отделните звезди, планети и космически спътници, или медицината да изучава определена болест без каквото и да е знание или какъвто и да е критерий за здравето, и да приеме за свой основен субект на изучаване болницата като цяло, без да се фокусира върху отделните пациенти.
Много може да бъде научено за обществото посредством изучаването на човека; но обратното не е вярно: нищо не може да се научи за човека чрез изучаването на обществото – чрез изучаването на взаимовръзките между отделни единици, които никога не са били идентифицирани или дефинирани. Но именно това е методологията, възприета от повечето политически икономисти. Техният начин на мислене всъщност е равнозначен на необявения, имплицитен постулат: “Човекът е това, което пасва на икономическите уравнения.” Тъй като той очевидно не пасва, това води до куриозния факт, че независимо от практическото естество на тяхната наука, политическите икономисти са неспособни да съотнесат своите абстракции с реалностите на битието.
Това води също така до неразбираем двоен стандарт или двойна перспектива в начина им на разглеждане на човека и събитията: ако наблюдават обущар, те могат без затруднения да направят заключението, че той работи за прехраната си; но като политически икономисти, на основата на племенното разбиране, те заявяват, че неговата цел (и морално задължение) е да снабди обществото с обувки. Ако наблюдават просяк на ъгъла на улицата, те го идентифицират като безделник; в политическата икономия той се превръща в “абсолютен консуматор”. Те категорично отхвърлят комунистическата доктрина за това как цялата собственост трябва да принадлежи на държавата, и искрено биха се борили с комунизма на живот и смърт; но в политическата икономия същите тези икономисти говорят за задължението на правителството да наложи “честно преразпределение на богатството” и разглеждат бизнесмените като най-добрите, най-ефективните попечители на “природните ресурси” на нацията.
Това е, което би станало при прилагането на подобно основно разбиране (и философски пропуск); това е, което постигна племенното мислене.
За да се отхвърли този начин на мислене и да се започне отначало – в подхода към политическата икономия и в оценката на различните обществени системи, трябва да се тръгне от определянето на естеството на човека, т.е. на тези съществени характеристики, които го различават от всички други живи биологични видове.
Съществената отличителна черта на човека е неговата способност да разсъждава. Човешкият разум е неговото основно средство за оцеляване – неговото единственото средство за придобиване на знания.

Човекът не може да оцелее като животните, водейки се само от възприятията си [...] Той не може да задоволи своите най-елементарни физически нужди без наличието на мисловен процес. Той има необходимост от мисловен процес, за да разбере как да засажда и отглежда храната си или как да прави оръжия за ловуване. Неговите възприятия могат да го отведат до пещера, ако има такава на разположение – но за построяването на най-елементарния подслон той има нужда от мисловен процес. Никакви възприятия и никакви “инстинкти” няма да му подскажат как да запали огън, как да си изтъче плат, как да си изкове инструменти, как да направи колело, как да направи самолет, как да оперира апендицит, как да произведе електрическата крушка, елекронната лампа, циклотрон или кибритена кутия. Но животът му зависи от подобно познание – и само волевият акт на неговото съзнание, процесът на мислене, може да го осигури.

Мисловният процес е изключително сложен процес на идентифициране и интегриране, който може да бъде осъществен само от ума на отделния индивид. Няма такова нещо като колективен ум. Хората могат да се учат един от друг, но това изисква мисловен процес от страна на всеки отделен ученик. Хората могат да си сътрудничат в откриването на ново знание, но подобно сътрудничество изисква индивидуално упражняване на умствените способности на всеки отделен учен. Човекът е единственото живо същество, което може да предава и разширява своя запас от знания от поколение на поколение; но пододбно предаване изисква мисловен процес от страна на индивидите, приемащи това знание. Свидетелство за това са провалите на цивилизацията, мрачните епохи в историята на човешкия прогрес, когато натрупаното с вековете знание изчезва от живота на хората, които не са били в състояние, не са желаели, или им е било забранено да мислят.
За да поддържа живота си, всяко живо същество трябва да следва определена линия на поведение, изисквана от неговата природа. Поведението, необходимо за поддържането на човешкия живот, в основата си е интелектуално: всичко, от което се нуждае човекът, трябва да бъде открито от неговия ум и произведено с неговите усилия. Производството е приложението на разума към проблематиката на оцеляването.
Ако определени хора изберат да не мислят, те могат да оцелеят само чрез имитирането и повтарянето на рутинната работа, открита от други – но тези други трябва да я открият, иначе никой не би оцелял. Ако някои хора изберат да не мислят и да не работят, те могат да оцелеят (временно) само чрез заграбване на благата, произведени от други – но тези други трябва да ги произведат, иначе никой не би оцелял. Независимо от това какъв избор е направен от отделния човек или от група хора, независимо от това какво сляпо, ирационално или вредно поведение изберат да следват – остава фактът, че разумът е средството за оцеляване, с което разполага човекът, и че хората просперират или се провалят, оцеляват или загиват според степента на своята разумност.
Понеже знанието, мисленето и рационалното поведение са отличителни качества на индивида, и понеже изборът да упражнява или не своите умствени способности зависи от индивида, човешкото оцеляване изисква тези, които мислят, да бъдат неподвластни за намесата на тези, които не мислят. Тъй като хората не са нито всезнаещи, нито безпогрешни, те трябва да бъдат свободни да се съгласяват или не, да си сътрудничат или да следват своята собствена линия на поведение, всеки според своята собствена рационална преценка. Свободата е фундаменталната потребност за човешкия ум.
Рационалният ум не работи по принуда; той не подчинява своите схващания за действителността на нечии заповеди, директиви или контрол; той не жертва знанието си, своя възглед за истината заради нечии мнения, заплахи, желания, планове или “благополучие”. Такъв ум може да бъде ограничаван от другите, той може да бъде заглушен, отречен, държан в плен или унищожен, но не може да бъде насилен; оръжието не е аргумент. (Пример и символ в това отношение e Галилей.)
Именно от работата и от ненакърнеността на подобни умове – от непреклонните новатори – идват всичките знания и постижения на човечеството. (Вж. “Изворът”). Именно на такива умове човечеството дължи оцеляването си. (Вж. “Унизеният Атлас”.)
Същият принцип се отнася за всички хора, при всяко ниво на способност и амбиция. Доколкото човек се ръководи от своята рационална преценка, той действа в зависимост от потребностите на своята природа и успява да оцелее и да постигне определено благосъстояние; доколкото човек действа ирационално, той се проявява като свой собствен унищожител.
Общественото признание за рационалната същност на човека – за връзката между неговото оцеляване и използването на разума, е концепцията за индивидуалните права.
Бих искала да напомня, че “права” са морален принцип, дефиниращ и санкциониращ човешката свобода на действие в социален контекст, че те произхождат от природата на човека като разумно същество и представляват необходимо условие за неговия личен способ за оцеляване. Бих искала също така да напомня, че правото на живот е източникът на всички права, включително на правото на собственост.
Що се отнася до политическата икономия, нужно е правото на собственост специално да се подчертае: човек трябва да работи и произвежда, за да поддържа живота си. Той трябва да поддържа живота си чрез своите собствени усилия и според напътствията на своя собствен разум. Ако не може да се разпорежда с продукта на своя труд, той не може да се разпорежда с труда си; ако не може да се разпорежда със своя труд, той не може да се разпорежда с живота си. Без права на собственост не могат да бъдат упражнявани никакви други права.
Сега, имайки предвид тези факти, нека да разгледаме въпроса каква социална система е подходяща за човека.
Всяка социална система е съвкупност от морално-политико-икономически принципи, въплътени в законите, институциите и формата на управление на обществото, които определят взаимоотношенията, правилата за общуване между хората, обитаващи определен географски район. Очевидно е, че тези правила и взаимоотношения зависят от определянето на човешката природа, че те ще бъдат различни, ако се отнасят до общество от разумни същества, и ако се отнасят до колония от мравки. Очевидно е, че те ще бъдат коренно различни, ако хората се отнасят един към друг като свободни, независим индивиди, въз основа на разбирането, че всеки човек е цел сам за себе си – или като членове на стадо, всеки разглеждащ другите като средство за постигане на неговите цели и на целите на “стадото като цяло”.
Има само два фундаментални въпроса (или два аспекта на един и същ въпрос), които определят естеството на всяка социална система. Първият: признава ли социалната система индивидуалните права? И вторият: налага ли социалната система забрана за използването на физическо насилие в човешките взаимоотношения? Отговорът на втория въпрос е практическото приложение на отговора на първия.
Дали човекът е независим индивид, който притежава своята собствена личност, собствения си ум, своя живот, своя труд и продуктите от този труд – или е собственост на племето (държавата, обществото, колектива), което може да се възползва от него по какъвто начин поиска, да му диктува какви да бъдат неговите убеждения, да определя житейския му път, да контролира неговия труд и да изземва продуктите от този труд? Има ли човекът право да съществува заради самия себе си – или е роден в робство, като слуга, който непрекъснато трябва да откупува живота си, като служи на племето, но не може да го придобие свободно и напълно?
Това е първият въпрос, на който трябва да се отговори. Останалото са последици и практически приложения. Базисното е: свободен ли е човекът?
В историята на човечеството капитализмът е единствената система, която отговаря: да.
Капитализмът е социална система, основаваща се върху признаването на индивидуалните права, включително правата на собственост, в която цялата собственост е частно притежание.
Признаването на индивидуалните права предполага забрана за използване на физическо насилие в човешките взаимоотношения: по същество правата могат да бъдат нарушени само посредством използването на сила. В едно капиталистическо общество нито един човек или група от хора не могат първи да използват физическо насилие срещу другите. В едно такова общество единствената функция на правителството е да защитава правата на човека, т.е. да го защитава от физическо насилие; правителството действа като агент на правото на човека на самозащита и може да използва сила единствено в тази връзка и само срещу този, който инициира нейното използване; така, правителството е средство за поставяне на репресивната употреба на сила под обективен контрол .
Капитализмът признава и защитава основния метафизичен факт от природата на човека – връзката между неговото оцеляване и използването на разума.
В едно капиталистическо общество всички човешки взаимоотношения са доброволни. Хората са свободни да си сътрудничат или не, да търгуват един с друг или не според своите индивидуални преценки, убеждения и интереси. Те могат да търгуват един с друг само при условията на и посредством разума, т.е. посредством обсъждане, убеждаване и постигане на договорно съгласие, чрез доброволен избор от взаимна изгода. Правото на съгласие с другите не е проблем в което и да е общество; правото на несъгласие е това, което е решаващо. Институцията на частната собственост е тази, която защитава и прилага правото на несъгласие – и така проправя пътя за най-ценния атрибут на човека (ценен персонално, социално и обективно): съзидателният ум.
Това е кардиналното различие между капитализма и колективизма.
Философията е силата, която обуславя изграждането, промените, еволюцията и разрухата на социалните системи. В този контекст ролята на шанса, случайността или традицията е същата като ролята им в живота на отделния индивид: тяхната сила е обратно пропорционална на силата на философските познания на отделната култура или индивид, и нараства с рухването на философията. Следователно от компетенциите на философията е да дефинира и оценява характера на една социална система. В съответствие с четирите дяла на философията, четирите основни крайъгълни камъка на капитализма са: метафизично – нуждите на човешката природа и оцеляване, епистемологично – разумът, етично – индивидуалните права, политически – свободата.
Това по същество е основата на правилния подход към политическата икономия и към разбирането на капитализма – не племенния възглед, наследен от праисторическите традиции.
“Практическата” обосновка на капитализма не почива на колективисткото твърдение, че той засяга “най-доброто разпределение на ресурсите”. Човекът не е “природен ресурс”, нито пък неговият ум е такъв ресурс – и без съзидателната сила на човешкия интелект суровините ще са безполезни.
Моралната обосновка на капитализма не почива на алтруисткото твърдение, че той е най-добрият начин за постигане на “общото благо”. Вярно е, че капитализмът постига това – ако тази изтъркана фраза има някакво значение, но това е по-скоро вторична последица. Моралната обосновка на капитализма се основава на факта, че това е единствената система, която е съвместима с рационалната същност на човека, която позволява оцеляването на човека като такъв и чиито водещ принцип е: справедливост.
Всяка социална система се базира, пряко или косвено, на някаква етична теория. Племенната представа за “общото благо” служи като морална обосновка на повечето социални системи – и на всички тиранични режими – в историята. Степента на поробване или на свобода на обществото е съответствала на степента на използване или пренебрегване на този племенен лозунг.
“Общото благо” (или “общественият интерес”) е неопределено и неопределимо понятие: няма такава единица като “племето” или “народът”; племето (или народът, или обществото) е само съвкупност от определен брой индивиди. Нищо не може да бъде от полза за племето като такова; понятия като “благо” и “полза” се отнасят само до жив организъм – до отделен жив организъм, а не до безплътна съвкупност от взаимоотношения.
“Общото благо” е безсмислено понятие, освен ако не се разглежда буквално, а в такъв случай единственото му възможно значение е: сума от благото за всеки отделен човек, включен в цялото. Но в този случай това понятие е безсмислено като морален критерий: тя оставя без отговор въпроса какво е благото за отделния човек и как се определя?
Но това понятие обикновено не се използва в буквалния си смисъл. То се възприема именно заради своя разтеглив, неопределим, мистичен характер, който служи не за морален принцип, а за бягство от морала. Тъй като благото не е приложимо за нематериалното, в морално отношение то се превръща в празен чек за тези, които се опитват да го въплътят.
Когато на “общото благо” за едно общество се гледа като на нещо отделно и по-висше от индивидуалното благо за отделните му членове, това означава, че благото на някои хора взема превес пред благото на други, като тези “други” придобиват статус на жертвени животни. В такива случаи се приема имплицитно, че “общото благо” означава “благото на мнозинството”. Отбележете съществения факт, че това приемане е негласно: дори най-колективистките умове изглежда усещат невъзможността да го оправдаят морално. Но и “благото на мнозинството” също е само претекст и заблуда: тъй като в действителност нарушаването на правата на индивида означава отмяна на всички права, то оставя безпомощното мнозинство във властта на всяка банда, която се провъзгласи за “гласа на обществото” и започне да управлява чрез насилие дотогава, докато не бъде детронирана от друга банда, използваща същите средства.
Ако се започне с дефинирането на благото за отделния човек, би трябвало да се приеме за правилно само общество, в което благото е постигнато и е постижимо. Но ако се приеме, че “общото благо” е аксиома, и индивидуалното благо се смята за негова възможна, но не задължителна последица (не задължителна във всеки конкретен случай), се стига до гротескния абсурд на съветска Русия – страна, привидно посветена на “общото благо”, където с изключение на ограничената клика от управляващи, цялото население беше принудено да преживява в нечовешка мизерия в продължение на повече от две поколения.
Какво кара жертвите и още по-лошо – наблюдателите, да приемат това и други подобни исторически варварства, и все още да се придържат към мита за “общото благо”? Отговорът се крие във философията – във философските теории за естеството на моралните ценности.
По същество има три идейни течения за естеството на благата: вътрешноприсъщото, субективното и обективното. Вътрешноприсъщата теория се придържа към разбирането, че благото е присъщо за определени предмети или действия като такива, независимо от техния контекст и значение, независимо от ползите или вредите, които могат да причинят на участниците и субектите. Това е теория, която разделя концепцията за “благо” от бенефициентите, и концепцията за “ценност” от оценителя и целта – твърдейки, че благото е благо само по себе си и за себе си.
Субективистката теория застъпва идеята, че благото няма връзка с фактите от действителността, а е продукт на съзнанието на човека, създаден от неговите чувства, желания, “интуиции” и капризи, и че то е само “условен постулат” или “емоционално обвързване”.
Според вътрешноприсъщата теория благата са присъщи за някаква реалност, независима от човешкото съзнание; според субективистката теория те са присъщи за човешкото съзнание, независимо от действителността.
Обективната теория застъпва тезата, че благото не е нито атрибут на “нещата сами по себе си”, нито на емоционалното състояние на човека, а оценка на фактите от действителността, направена от човешкото съзнание според рационален ценностен стандарт. (В този контекст рационален означава: произтичащ от фактите от действителността и потвърден от процеса на разсъждаване.) Според обективната теория благото е аспект от действителността, съотнесен към човека – и то трябва да бъде открито, не измислено от човека. Фундаментален за обективната теория е въпросът: от полза за кого и за какво? Тази теория не допуска изваждане от контекста или “кражба на понятия”; тя не допуска отделянето на “полза” от “цел”, на благото от бенефициентите, и на човешките действия от разума.
От всички социални системи в човешката история капитализмът е единствената система, базираща се на обективната теория за ценностите.
Вътрешноприсъщата теория и субективистката теория (или смесица от двете) са необходимата база за всеки един диктаторски режим, тирания или разновидност на абсолютната държава. Независимо дали са поддържани съзнателно или несъзнателно – в експлицитната форма на философски трактат или в имплицитния хаос от чувствата на обикновения човек, тези теории позволяват на човека да вярва, че благото е независимо от човешкия ум и че може да бъде постигнато посредством физическа сила.
Ако някой вярва, че благото е присъщо за определени действия, той няма да се поколебае да насили другите да извършат тези действия. Ако той смята, че човешката полза или вреда, причинена от подобни действия, са без значение, то за него и морето от кръв е без значение. Ако вярва, че бенефициентите от подобни действия са ирелевантни (или заменими), то той ще смята масовите кланета за свой морален дълг в името на “по-висше” благо. Именно вътрешноприсъщата теория за ценностите е тази, която ражда лидери като Робеспиер, Ленин, Сталин или Хитлер. Не е случайно, че Айхман е бил кантианец.
Ако човек вярва, че благото е въпрос на условен субективен избор, то за него въпросът за доброто и злото се превръща в: моите чувства или техните? За него не е възможен никакъв мост, разбиране или комуникация. Разумът е единственото средство за комуникация между хората, а обективно възприеманата реалност е тяхният единствен общ основен критерий; когато те са лишени от сила (т.е. смятани за ирелевантни) в сферата на морала, насилието остава единствения начин за хората да се справят помежду си. Ако субективистът иска да преследва някакъв собствен социален идеал, то той се смята за морално упълномощен да насилва хората за “тяхно собствено добро”, тъй като чувства, че е прав и че няма какво друго да му се противопостави, освен техните заблудени чувства.
Така на практика привържениците на вътрешноприсъщата и на субективистката школи се срещат и смесват. (Те се смесват и по отношение на тяхната психо-епистемология: по какъв начин моралистите от вътрешноприсъщата школа откриват своето трансцендентално “благо”, ако не чрез специални, ирационални интуиции и откровения, т.е. чрез своите чувства?) Съмнително е дали някой може да се придържа към някоя от тези теории като към действително, макар и погрешно убеждение. Но и двете служат за осмисляне на желанието за власт и за използването на груба сила в управлението, развързвайки ръцете на потенциалния диктатор и обезоръжавайки неговите жертви.
Обективната теория за ценностите е единствената морална теория, несъвместима с насилственото управление. Капитализмът е единствената система, имплицитно основаваща се на обективна ценностна теория – и историческата трагедия е, че това никога не е било направено експлицитно.
Ако се знае, че благото е обективно – т.е. определено от естеството на реалността, но подлежащо на осмисляне от човешкия разум, то ще се знае, че всеки опит за постигане на благото с физическо насилие е огромно противоречие, което отрича корените на морала, унищожавайки човешката способност да различи благото, т.е. неговата способност да цени. Насилието прави невалидни и парализира възгледите на отделния човек, изисквайки от него да действа противно на тези възгледи, и карайки го по този начин да се чувства морално безсилен. Ценност, която някой е насилен да приеме с цената на капитулиране на разума, не е ценност за никого; насилствено лишените от мисъл хора не могат нито да преценяват, нито да избират, нито да ценят. Опитът да се постигне благото чрез насилие прилича на опит да се осигури на даден човек картинна галерия с цената на изваждането на очите му. Ценностите не могат да съществуват (не могат да бъдат ценени) извън пълния контекст на живота, нуждите, целите и знанието на отделния човек.
Обективният възглед за ценностите насища цялата структура на капиталистическото общество.
Признаването на индивидуалните права означава признаване на факта, че благото не е някаква абстракция в някакво свръхестествено измерение, а ценност, имаща връзка с действителността, с този свят, с живота на отделните човешки същества (да отбележим например правото на човека да се стреми към щастие). Това означава, че благото не може да бъде отделено от бенефициентите, че хората не трябва да бъдат смятани за взаимозаменими, и че никой човек или група не могат да се опитват да постигнат полза за едни на цената на жертвоприношението на други.
Свободният пазар представлява социалното приложение на обективната теория за ценностите. Тъй като благата трябва да бъдат открити от човешкия разум, хората трябва да са свободни да ги откриват – да мислят, да изучават, да придават на знанието си физическа форма, да предлагат продуктите си за търговия, да ги преценяват и да избират, били те материални блага или идеи, къшей хляб или философски трактат. Тъй като ценността се установява контекстуално, всеки човек трябва да преценява сам за себе си, в контекста на своето собствено знание, цели и интереси. Тъй като ценносттта се определя от естеството на реалността, именно реалността е тази, която служи като основен арбитър: ако преценката на отделния човек е вярна, възнаграждението е негово, ако тя е погрешна, той е жертва сам на себе си.
Именно по отношение на свободния пазар е особено важно да се разбере разликата между вътрешноприсъщия, субективния и обективния възглед за ценностите. Пазарната стойност на даден продукт не е вътрешноприсъща стойност, не е “стойност сама по себе си”, висяща във вакуум. Свободният пазар никога не пренебрегва въпроса: за кого представлява ценност? И в рамките на широкото поле на обективността пазарната стойност на даден продукт не отразява неговата философски обективна ценност, а само неговата социално обективна ценност.
Под “философски обективна” имам предвид ценност, преценена от гледна точка на най-доброто възможно за човека, т.е. по критериите на най-рационалния ум, притежаващ най-много познание в дадена категория, в даден период и в определен контекст (нищо не може да бъде оценено в неопределен контекст). Например може да бъде рационално доказано, че самолетът обективно носи неизмеримо по-висока полза за човека (за човека в най-добрия му вид), отколкото велосипеда, и че произведенията на Виктор Юго обективно са неизмеримо по-ценни от жълтата преса. Но ако интелектуалният потенциал на определен човек е такъв, че той едва-едва успява да се наслади на историите на жълтата преса, няма причина да харчи оскъдните си доходи, продукта на своя труд, за книги, които не може да прочете – или за субсидиране на самолетната индустрия, ако транспортните му нужди не се разпростират извън обсега на велосипеда. (Нито пък има някаква причина, поради която останалото човечество трябва да бъде ограничено от нивото на неговите литературни вкусове, неговия технически капацитет и неговия доход. Ценността не се определя нито чрез декрет, нито чрез вот на мнозинството.)
Както броят на привържениците не е доказателство за правдивостта или погрешността на една идея, за качествата или недостатъците на едно произведение на изкуството, за ефикасността или неефикасността на определен продукт, така и пазарната стойност на стоките и услугите представлява не непременно тяхната философски обективна ценност, а само тяхната социално обективна ценност, т.е. сумата от индивидуалните преценки на всички хора, участващи в търговията в определен период, сумата от това, което те ценят, всеки в контекста на своя собствен живот.
Така един производител на червило може да реализира значително по-големи приходи от един производител на микроскопи – дори и да може да бъде рационално демонстрирано, че микроскопите са научно по-ценни от червилото. Но – ценни за кого?
Микроскопът не представлява ценност за една млада стенографка, бореща се да изкара прехраната си; червилото представлява; за нея червилото може да означава разликата между самочувстието и несигурността, между блясъка и скуката.
Това обаче не означава, че ценностите, управляващи свободния пазар, са субективни. Ако стенографката харчи всичките си пари за козметика и не й остава нищо, с което да плати за използването на микроскопа (за преглед при лекар) когато има нужда от него, тя ще се научи да разпределя доходите си по-добре; свободният пазар й служи за учител: тя няма как да накаже другите за собствените си грешки. Ако разпределя бюджета си рационално, микроскопът винаги ще е на разположение да обслужи специфичните й нужди и нищо повече: тя не е натоварена да подкрепя финансово цяла болница, изследователска лаборатория или космическо пътешествие до Луната. В рамките на нейната продуктивна сила тя наистина плаща част от разходите за научни постижения, когато и ако се нуждае от тях. Тя няма “социален дълг”, нейният собствен живот е нейната единствена отговорност – и единственото нещо, което една капиталистическа система изисква от нея, е това, което изисква природата: рационалност, т.е. тя да живее и действа, водейки се от възможно най-добрата си преценка.
В рамките на всяка категория стоки и услуги, предлагани на свободния пазар, доставчикът на най-добрият продукт на най-ниска цена е този, който реализира най-голямо финансово възнаграждение в тази област – не автоматично, нито незабавно, нито чрез декрет, но въз основа на свободния пазар, който учи всеки участник да търси обективно най-доброто в рамките на собствената си компетентност, и наказва тези, които действат по силата на нерационални съображения.
Обърнете внимание, че свободният пазар не изравнява хората под някакъв общ знаменател – интелектуалните критерии на мнозинството не властват над свободния пазар или над свободното общество, и че изключителните хора, новаторите, интелектуалните гиганти, не се подтискат от мнозинството. В действителност именно членовете на това изключително малцинство издигат цялото на едно свободно общество до нивото на техните собствени постижения.
Свободният пазар е непрекъснат процес, който не може да бъде държан в застой, насочен нагоре процес, който изисква най-доброто (най-рационалното) от всеки човек и в замяна му осигурява подобаващо възмездяване. Докато мнозинството едва е успяло да асимилира ползата от автомобила, съзидателното малцинство представя самолета. Мнозинството се учи чрез демонстриране, малцинството е свободно да демонстрира. “Философски обективната” стойност на един нов продукт служи за учител на онези, които искат да упражнят своите рационални способности, всеки съобразно възможностите си. Тези, които нямат подобно желание, остават невъзнаградени – както и онези, които се стремят към повече, отколкото позволяват възможностите им. Инертният, ирационалният, субективистът нямат власт да спрат по-добрите от тях.
(Неголямото малцинство от пълнолетни индивиди, които по-скоро не са в състояние, отколкото не проявяват желание да работят, трябва да разчитат на доброволна благотворителност; нещастието не е основание за робски труд; няма такова нещо като право да се потребяват, контролират и унищожават тези, без които другите не биха могли да оцелеят. Колкото до стопанските депресии и масовата безработица, те се предизвикват не от свободния пазар, а от правителствената намеса в икономиката.)
Умствените паразити – имитаторите, опитващи се да задоволяват това, което смятат за предпочитание на обществото, са постоянно побеждавани от новаторите, чиито продукти издигат знанието и предпочитанията на обществото на все по-високи нива. Именно от тази гледна точка над свободния пазар господстват не потребителите, а производителите. Най-успяващи са тези, които откриват нови сфери на производство, сфери, чието съществуване не е било известно до момента.
Определен продукт може да не бъде оценен по достойнство веднага, особено ако се отнася за прекалено радикална иновация. Но с редки изключения подобни продукти са печеливши в дългосрочен план. Именно в този смисъл свободният пазар не се управлява от интелектуалните критерии на мнозинството, които могат да вземат превес само в и за някакъв определен момент; над свободния пазар господстват тези, които са в състояние да мислят и планират широкообхватно – и колкото по-велик е умът, толкова по-широк е обхватът.
На свободния пазар икономическата стойност на труда на даден човек се определя по един единствен принцип: чрез доброволното съгласие на тези, които желаят да заменят за нея своя труд или продукти. Това е моралното значение на закона за търсенето и предлагането; то представлява тотално отхвърляне на две порочни доктрини: племенния възглед и алтруизма. То представлява признаване на факта, че човек не е нито собственост, нито слуга на племето, че човек работи, за да поддържа собствения си живот – както го изисква природата му, че той трябва да бъде направляван от собствения си рационален интерес, и че ако иска да търгува с другите, не може да очаква жертви от тяхна страна, т.е. не може да очаква да получи блага, без да предложи съизмерими блага в замяна. Единственият критерий за това какво е съизмеримо в този контекст е свободната, доброволна, ненасилствена преценка на участниците в размяната.
Привържениците на племенния начин на мислене атакуват този принцип от две привидно противоположни страни: те твърдят, че свободният пазар е “нечестен” както за гения, така и за обикновения човек. Първото възражение обикновено се изразява с въпроси от рода на: “Защо Елвис Пресли трябва да изкарва повече пари от Айнщайн?” Отговорът е: защото хората се трудят, за да поддържат и да се радват на собствения си живот, и ако много хора откриват полза в музиката на Елвис Пресли, те имат пълното право да харчат парите си за това свое удоволствие. Богатството на Пресли не е иззето от тези, които не ги интересува неговата музика (аз съм една от тях), нито от Айнщайн – нито пък препречва пътя на Айнщайн, нито пък в едно свободно общество на Айнщайн му липсва подобаващо признание и подкрепа на съответното интелектуално ниво.
Що се отнася до второто възражение, твърдението, че човекът със способности около средното ниво на свободния пазар се намира в неблагоприятно положение, което е “нечестно”:

Погледнете по-надалеч, вие, които хленчите, че се страхувате да се конкурирате с превъзхождащите ви в интелектуално отношение, че техния ум е заплаха за вашето препитание, че на пазара на доброволната размяна силните не оставят шанс на слабите [...] Когато живеете в рационално общество, в което хората са свободни да търгуват, вие получавате неизмерим бонус: материалната полза от вашия труд се определя не само от вашите усилия, но и от усилията на най-продуктивните умове, които съществуват в света около вас [...]
Машината, застиналата форма на живия интелект, е силата, която разширява потенциала на вашия живот, увеличавайки продуктивността на вашето време [...] Всеки човек е свободен да израства дотолкова, доколкото е способен или желае, но само степента, до която се разпростира мисълта му, определя степента, до която ще израства. Физическият труд като такъв не може да се разпростре надалеч. Човекът, който не осъществява друг, освен физически труд, консумира материалната стойност – еквивалент на неговия собствен принос към производствения процес, и не оставя добавъчна стойност нито за себе си, нито за другите. Но човекът, който ражда идея в която и да е сфера - човекът, който открива ново знание, е постоянен благодетел за човечеството [...] Само ценността на идеята е тази, която може да бъде споделена с неограничен брой хора, правейки ги по-богати без жертва или загуба от тяхна страна, повишавайки продуктивния капацитет на техния труд, какъвто и да е той [...]
Пропорционално на интелектуалната енергия, която изразходва, човекът, който създава ново изобретение, получава само малка част от неговата стойност под формата на материално заплащане – без значение какво богатство натрупа, без значение колко милиони изкара. Но човекът, който работи като портиер във фабриката, произвеждаща това изобретение, получава огромно заплащане в сравнение с интелектуалното усилие, което неговата работа изисква от него. И същото важи за всички хора по средата, на всички нива на амбиция и способности. Човекът на върха на интелектуалната пирамида допринася най-много за тези под него, но не получава нищо друго освен материална отплата, не получава интелектуален бонус, който да добави към стойността на своето време. Човекът в дъното, който, оставен сам на себе си, ще умре от глад в резултат на своята безнадеждна неспособност, не допринася с нищо за тези над него, но получава като бонус всичко от техните умове. Такова е естеството на “конкуренцията” между силните и слабите в интелектуално отношение. Такъв е моделът на “експлоатация”, за който ругаете силните.
(Из “УнизениятАтлас”)

И такава е връзката на капитализма с разума и оцеляването на човека.
Величественият прогрес, постигнат от капитализма за кратък промеждутък от време – поразителното подобряване на условията на живот, е въпрос на историческо документиране. То не бива да бъде скривано, заобикаляно или обяснявано от цялата пропаганда на враговете на капитализма. Но това, което се нуждае от специално подчертаване, е фактът, че този прогрес е постигнат с неизискващи жертва средства.
Прогресът не може да бъде постигнат чрез насилствени лишения, чрез изстискване на “социален излишък” от гладуващите жертви. Прогресът може да дойде само от индивидуалния излишък, т.е. от труда, енергията, съзидателното свръхизобилие на тези хора, чиито талант произвежда повече, отколкото изисква тяхното лично потребление, тези, които са интелектуално и финансово способни да търсят новото, да подобряват познатото, да се движат напред. В едно капиталистическо общество, в което подобни хора са свободни да действат и да поемат своите собствени рискове, прогресът не е въпрос на жерва в името на някакво далечно бъдеще, а е част от настоящето, той е нормален и естествен, той се постига като и докато хората живеят – и се радват – на своя живот.
Нека да разгледаме алтернативата – племенното общество, в което всички хора хвърлят своите усилия, ценности, амбиции и цели в общия кюп, а след това чакат, гладувайки, докато лидерът или кликата от готвачи го разбъркат с щик в едната ръка и с празен чек за живота на всеки един от тях в другата. Най-уместният пример за такава система е Съюзът на съветските социалистически републики.
Преди половин век съветските управници заповядаха на своите поданици да бъдат търпеливи, да понасят лишенията и да правят жертви в името на “индустриализирането” на страната, обещавайки, че това е само временно, че индустриализирането ще им донесе охолен живот, и че съветския прогрес ще надмине този на капиталистическия Запад.
Днес съветска Русия все още не е в състояние да изхрани своите граждани – докато управляващите се мъчат да копират, заемат или откраднат технологичните постижения на Запада. Индустриализацията не е статична цел; това е динамичен процес с висока скорост на остаряване. Така окаяните крепостници на плановата племенна икономика, които гладуваха, чакайки за електрически генератори и трактори, днес гладуват, чакайки за атомна енергия и междупланетарни пътешествия. В такава “държава на народа” научният прогрес е заплаха за хората и всеки напредък се постига с цената на смъкването на кожата на народа.
Не такава беше историята на капитализма.
Богатството на Америка не беше създадено посредством жерви на обществото в името на “общото благо”, а от продуктивния гений на свободни хора, които преследваха своите собствени интереси и се стремяха да натрупат своето собствено богатство. Те не принуждаваха народа да гладува, за да плати за индустриализацията на Америка. С всяко едно научно откритие или технологично достижение те даваха на хората по-добра работа, по-високи заплати и по-евтини стоки – и така цялата страна се придвижваше напред и печелеше, без да изстрада всяка една стъпка от пътя.
Не правете обаче грешката да сменяте местата на причина и следствие: просперирането на страната стана възможно точно поради факта, че то не беше насилствено наложено на никого като морално задължение или дълг; това беше само последствие; причината беше правото на отделния човек да преследва своето собствено благо. Именно това право – а не неговите последствия, представлява моралната обосновка на капитализма.
Но това право е несъвместимо с вътрешноприсъщата или субективистката теория за ценностите, с морала на алтруизма и с племенния възглед. Очевидно е кое човешко качество се отрича от обективистите; и предвид на характеристиката на капитализма е ясно срещу кое човешко качество се обединяват алтруисткият морал и племенния възглед: срещу човешкия разум – срещу интелекта, и по-специално срещу интелекта, приложен към проблемите на човешкото оцеляване, т.е. продуктивната способност.
Докато алтруизмът се стреми да ограби плодовете на интелекта като поддържа тезата, че моралното задължение на компетентния е да служи на некомпетентния и да се жертва в името на чуждата нужда, племенният възглед отива крачка напред: той отрича съществуването на интелекта и на неговата роля в производството на благосъстояние.
Морално оскверняване е да се гледа на богатсвото като на анономен племенен продукт и да се говори за неговото “преразпределение”. Схващането, че богатството е резултат от някакъв недиференциран, колективен процес, че ние всички правим нещо и че не е възможно да се каже кой какво точно е направил, следователно е необходимо някакво егалитаристко “преразпределение” – може и да е било подходящо за праисторическа джунгла с племе от диваци, местещи камъни посредством тежък физически труд (въпреки че и в този случай някой е трябвало да започне и организира преместването). Да се поддържа това схващане в едно индустриално общество – където индивидуалните постижения са обществено достояние, е толкова глупаво, че е неприлично дори да бъде поставено под съмнение.
Всеки, който някога е бил работодател или работник, наблюдавал е как работят хората или е работил сам поне един ден, знае ключовата роля на умението, на интелекта, на компетентния ум – във всеки и всички нива на труд, от най-ниското до най-високото. Той знае, че наличието или липсата на умение (без значение дали липсата е действителна, или нарочна) е въпрос на живот и смърт във всеки един производствен процес. Доказателствата за това са толкова много – и на теория, и на практика, логически и “емпирично”, в историческите събития и в ежедневието на всеки един от нас, че никой не може да си позволи да го игнорира. Грешки от такъв мащаб не се правят неволно.
Когато великите индустриалци печелят състоянието си на свободния пазар (т.е. без използването на насилие, без правителствена подкрепа или намеса), те създават ново богатство – те не го вземат от тези, които не са го създали. Ако се съмнявате в това, погледнете “общия социален продукт” – и стандартът на живот – на тези страни, в които съществуването на подобни хора не е позволено.
Забележете колко рядко и колко неадекватно се дискутира въпроса за човешкия интелект в писанията на племенно-етатично-алтруистичните теоретици. Забележете колко внимателно днешните застъпници на смесената икономика отбягват и заобикалят всяко споменаване на интелекта или умствените способности в подхода си към политико-икономическите въпроси, в своите твърдения, търсения, и в борбата си срещу заграбването на “общия социален продукт”.
Често се задава въпросът: защо капитализмът е подложен на унищожаване независимо от неговата несравнима полезност? Отговорът на този въпрос се крие във факта, че от жизненоважно значение за поддържането на всяка една социална система е доминиращата философия на съответната култура, a капитализмът никога не е имал философска база. Това беше последният и (теоретично) непълен продукт на влиянието на Аристотел. Като активизиращо се течение на мистицизма, потънало философски през ХІХ век, капитализмът беше поставен в интелектуален вакуум, с прекъсната линия на живота. Нито неговата морална природа, нито дори философските му принципи са били някога напълно разбрани или дефинирани. Предполагаемите му защитници го смятаха за съвместим с държавния контрол (т.е. с държавната намеса в икономиката), игнорирайки значението и приложението на концепцията за laissez-faire. Така това, което съществуваше на практика през ХІХ век, не беше чист капитализъм, а различни форми на смесена икономика. Тъй като контролът изисква и поражда последващ контрол, именно елементът на етатизъм в смесените икономики беше това, което предизвика тяхното рухване; но вината беше приписана на свободния, капиталистически елемент.
Капитализмът не може да оцелее в култура, доминирана от мистицизъм и алтруизъм, от противопоставянето на тяло и душа, от племенния възглед. Нито една социална система (и нито една човешка институция или дейност) не може да оцелее без морална база. На основата на алтруистичния морал капитализмът трябваше да бъде – и беше – осъден на провал от самото начало .
За тези, които не разбират напълно ролята на философията в политико-икономическата проблематика, предлагам – като най-ясен пример за днешното интелектуално състояние – някои допълнителни цитати от статията на Енциклопедия “Британика”, посветена на капитализма.

Малцина наблюдатели са склонни да критикуват капитализма като двигател на производството. Критиката обикновено идва по линия или на моралното, или на културното неодобрение на определени особености на капиталистическата система, или по линия на някои краткосрочни превратности (кризи и депресии), с които е осеян напредъкът в дългосрочен план. (Курсивът е мой - б.а.)

“Кризите и депресиите” се дължат на държавната намеса в икономиката, а не на капиталистическата система. Но какво е естеството на “моралното или културно неодобрение”? Статията не предлага ясно обяснение, но дава красноречива насока:

Такива, кавито са обаче и тенденциите, и постиженията [на капитализма] носят ясния отпечатък на интересите на бизнесмените и нещо повече – на техния начин на мислене. При това този отпечатък се забелязва не само при политиката, но и при жизнената философия на национално и индивидуално ниво, при системата от културни ценности. В неговия материалистичен утилитаризъм, в наивната вяра в определен вид прогрес, в действителните достижения в сферата на фундаменталните и приложните науки, в характера на неговите художествени творби, може да бъде доловен духът на рационализма, произлизащ от офисите на бизнесмените. (Курсивът е мой - б.а.)

Авторът на статията, който не е достатъчно “наивен” да вярва в капиталистически (или рационален) тип прогрес, очевидно споделя друго убеждение:

В края на Средновековието Западна Европа се е намирала в положението, в което се намират много от развиващите се страни през ХХ век. [Това означава, че културата на Ренесанса е била почти еквивалентна с тази на днешно Конго; или пък означава, че интелектуалното развитие на хората няма нищо общо с икономиката.] В слабо развитите икономики държавниците се сблъскват с трудната задача да започнат кумулативен процес на икономическо развитие, защото като веднъж се набере определена инерция, по-нататъшният прогрес идва малко или много автоматично.

Подобно разбиране лежи в основата на всяка една теория за планова икономика. Именно въз основа на такова убеждение две поколения руснаци измряха, чакайки автоматичния прогрес.
Класическите икономисти залагат на племенна обосновка на капитализма, на това, че той осигурява най-доброто “разпределение” на “ресурсите” на дадена общност.

Пазарната теория за разпределението на ресурсите в рамките на частния сектор е централната тема на класическата икономическа теория. Критериите, по които се разпределят ресурсите между публичния и частния сектор, формално са същите като при всяко друго разпределение на ресурси, а именно – че населението трябва да получи равно задоволяване от маргиналния прираст на ресурсите, използвани в публичните и частни сфери [...]
Много икономисти поддържат тезата, че са налице значителни, може би предостатъчни доказателства, че общото благосъстояние в капиталистическите Съединени щати например би било увеличено чрез преразпределение на ресурсите към публичния сектор – повече класни стаи и по-малко търговски центрове, повече публични библиотеки и по-малко автомобили, повече болници и по-малко зали за боулинг.

Това означава, че много хора трябва да се мъчат цял живот без адекватен транспорт (автомобили), без адекватен брой места, от където да закупят необходимите им стоки (търговски центрове), и без удоволствията на развлеченията (зали за боулинг), за да могат други хора да бъдат задоволени с училища, библиотеки и болници.
Ако искате да видите крайните резултати и пълното значение на племенното виждане за богатството – пълното заличаване на разликата между въздействието на частния сектор и на правителството, между производството и принудата, пълното зачеркване на концепцията за “правата”, на реалността на отделното човешко същество и нейната замяна с възгледа за хората като взаимнозаменяеми товарни животни или “фактори на производството” – обмислете следното:

Капитализмът се отнася с предразсъдък към публичния сектор поради две причини. Първо, всички продукти и доходи се натрупват [?] първоначално в частния сектор, докато ресурсите достигат до публичния сектор посредством болезнения процес на данъчното облагане. Публичните нужди се задоволяват само с мълчаливото разрешение на потребителите в ролята си на данъкоплатци [а какво става с производителите?] , чиито политически представители са силно чувствителни към деликатните настроения [!] на избирателите относно данъчното облагане. Идеята, че хората знаят по-добре от правителството как да харчат парите си, е много по-привлекателна от противоположната, че хората получават повече за платените под формата на данъци пари, отколкото от другите видове плащания. [Според коя ценностна теория? По чия преценка?]
Второ, натискът на частния сектор за продажби води до появата на внушително количество модерни търговски похвати за привличане на клиенти, които влияят върху потребителския избор и предразполагат потребителските ценности към частно потребление [...] [Това означава, че желанието ви да похарчите парите, които печелите, вместо да ви ги отнемат, е чист предразсъдък.] Следователно голяма част от частните разходи отиват за задоволяване на потребности, които не са особено належащи във фундаментално отношение. [Належащи – за кого? Кои потребности са “фундаментални”, освен пещерата, мечата кожа и парчето сурово месо?] Естествената последица от това е, че много публични нужди се пренебрегват, защото тези повърхностни частни потребности, изкуствено генерирани, се конкурират успешно за същите ресурси. [Чии ресурси?]

[camel]

Олеле...какъв пост!!

[Longbow]

AlexLevitt е предоставил една адекватна разработка (негова, или чужда - за мен няма никакво значение) по темата, която би повдигнала общата култура на четящите и интересуващите се от съответната сфера до над-средно ниво (с две уговорки: 1. пиша това с презумпцията, че тези неща не са четени; 2. „над-средно ниво“ не означава „високо ниво“). В това не намирам нищо обидно. Дори го намирам за полезно - аз съм доволен, че изчетох всичко. Въпреки несъгласието си за прилагането на дискутираните модели.
Поздравления за AlexLevitt за синеза (ако го е извършил), ентусиазма и за това, че е предоставил цялата тази информация на наше разположение!

Ангел

[Don Horhe]

Братле, да си чувал думата link случайно?

[Calaf]

Тцтцтц....някой пак е прегрял от лекции

Още един! Започва да прилича на епидемия! Освен ако не е същият...

[april]

Alexlevitt много е дълго твоят пост, има много обърквания. Ще се опитам да ти отговоря по нататък. Общо казано Капитализма не е разбран от много хора. И Маркс не го разбра въпреки че цял живот това се е мъчил да направи. Но има хора които са га разбрали поне няколко. Това обаче не са тези който го учат в университетите. В университетите учат папагали да повтарят а не да мислят.

[april]

една дискусия със сегашен представител по икономика! Който га интересува:
http://ikonomika.org/?p=1238#comments