Любима лирика

[Acapella]

Морето

(...)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
(...)
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме...
(...)

Христо Фотев

<3 <3 <3

[Boleyn]

ЖИВОТЪТ ПРИЛИЧА НА ЗЪБ

Животът прилича на зъб
Изобщо не мислиш за него
Доволен си – дъвчеш добре
Но внезапно той се разваля
Боли те но щом ти е нужен
За него се грижиш
Но за да бъдеш съвсем излекуван
Трябва да го изтръгнат от теб.

Борис Виан

[MonikaMarinkova]

И винаги до мене- твойто рамо,
и винаги до теб заставам аз,
и винаги да бъдем с тебе двама,
дори да има мъка между нас.

Тъй както тези стихове у мене-
понякога останали без звук,
понякога от нещо разделени,
но никога- един без друг.

Евтим Евтимов

[jenesais]

(Тематично с оглед датата )

"Първи септември"

Датите в календара ни залъгват с илюзията за повторимост.
Август пак притваря вратата на лятото и отново настъпва септември.
Всичко е както винаги е било, както - вярвахме - нине и присно
и во веки веков е призвано да бъде... Зад стъклата завърта латерната

на вечерта своята проста мелодия. И ние я слушаме в тъмното.
Не говорим, защото сме заедно тук след толкова дълго очакване.
Ти си в същата синя рокля и носиш все същия пръстен,
както в оня далечен ден, който все още смятаме за начало

на любовта... Но защо да се лъжем? Само в безкрайния
кръговрат на вселената последната и първата точка съвпадат.
Тази вечер е друга. В нея кривата на живота ни се изправя
като дракон, не успял да захапе със зъби опашката си.

И ето, познатите неща имат вече други значения. Даже наречията
за време променят местата си. С това от утре трябва да свиквам.
"Винаги" приляга единствено за твоята непредотвратима далечност.
За всичко останало (което е всъщност животът ми) - "никога".

Цочо Бояджиев

[Boleyn]

Малко от Елин Рахнев

Очарован съм, че съществуваш в тези времена. От всичките ти фобии
и фиби. От всичките ти версии и вени. От цялата акустика на кожата.
От сребърните нишки на въздишката. От гланца на дъха ти и походката.
Но как да бдя над теб и как да те опазя - от бури, нерези, вулкани. От
всичките неправди на света. Все по-клиничен в своята самота аз
нямам сили даже да изтлея. Аз нямам сили себе си да обновя.

Да се затворя ли в паунова мъгла сега и там да чакам края. Или тъгата
си по теб да пръскам по планини, сахари и сорбони. Да мрат поетите
сред кожата ти прясна искаш ти. Да гаснат непотребни, залезни
тела. Там лорка спи. И другите, нали?

Ще ме оставиш ли все още малко да се давя в нектара на напъпили
луни. Да рея мръкналото тяло в поезията, римите. Поречията на
сълзата ти да пея - за светли бъднини, за мощната просвета.
eдин елин живял за нея

[Desi.Dobreva]

ЦВЕТАРКА

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити - глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити - дебне каменния град.

Хр. Смирненски

[Boleyn]

хвани ми ръката
заведи ме там
където е шарено
ще носиш дрехи

само от слънце
и парфюм от
сол вятър мен
ще танцуваме
ти като буря
а аз ще те водя
и всяко завъртане
ще е гръм
пурите си ще паля
от бедрата ти
а черният ром
ще облизва
всяка твоя извивка
като джентълмен
като копеле
като мен
хвани ми ръката
Куба е там
където се обичаме.


Августин Господинов